Коментар във вестник Ди Цайт
В понеделник сензационно представяне в Общото събрание на ООН – първото след десет години. След това среща с Барак Обама. Този петък конференция в Париж на т.нар. нормандски формат с държавните и правителствените ръководители на Франция, Германия и Украйна. Владимир Путин се завърна на световната сцена.
Това може да се приветства или за него да се съжалява. Във всеки случай можеше да се предвиди. Това беше неизбежно, защото такава сила като Русия не може да се сложи под карантина. Още в началото беше ясно, че изолацията на Русия заради анексирането на Крим и агресията в Източна Украйна, няма да бъде трайна.
Поради две причини това е минало. Първо, по време на ядрените преговори с Иран стана ясно колко е полезно Русия да играе конструктивна роля. Второ, видно е колко е трудно в Сирия да се намери решениe без Русия.
Никой не трябва да се съмнява, че примирие в украинската криза може да се постигне само в диалог с Путин. Ангела Меркел разбра това по-бързо от другите. И доколкото американците й прехвърлиха западния мандат за преговори, тя не се поколеба да седне на една маса с руския президент.
Резултатът бе постигането на т.нар. “мински споразумения”, които колкото и лоши, помогнаха да се преустановят боевете в източна Украйна. Руснаци и украинци току що успяха да постигнат споразумение за доставките на газ през идващата зима.
За мотивите на шефа в Кремъл не трябва да се правят илюзии. Владимир Путин е циничен, хладнокръвен и властен политик. Най-добре за Барак Обама би било да няма вземане даване с него. Но така световната политика не функционира. Това, разбира се, го знаеха държавните и правителствените ръоводители на западните индустриални страни когато изключиха Путин от срещите на върха на Г-7. В този елитен кръг той скоро няма да се върне. Както и санкциите срещу Русия ще останат в сила. Но иначе за другото карантината е вдигната.
В тази ситуация Сирия остава жесток урок за реалната политика. Не защото Западът, когото често обвиняват, e наблюдавал безучастно злодействата на Асад. Всъщност какво можеше да направи Западът? Истината е, че нито едно правителство не би призовало собствените си граждани и войници да се намесят в гражданска война, в която не се различава “свой” от “чужд”.
“Опосредствените” войни на Сирия
Сирия е показател за това какво се случва, когато външни сили прокарват с цялата бруталност своите интереси без да се съобразяват с населението. И когато вътре в страната е невъзможно да има умерена политическа алтернатива при избора между палача Асад и варварите от Ислямска държава.
Добрата воля не е достатъчна, когато Иран и Саудитска Арабия водят в Сирия “опосредствена” война. Когато Турция иска на всяка цена да свали Асад, а Русия непремено да го пази. Когато от арабските страни текат пари към ислямистите, а след това ги дават за борбата срещу тях. Когато кюрдите, все още най-надеждните партньори на Запада в Сирия, попадат под ударите на страната-член на НАТО Турция. И когато в този “дяволски котел” т.нар. противници на Асад нямат силата, за да може Западът стратегически да заложи на тях.
Военно решение няма и никога не е имало. Има само един път – трудният и дългъг път на дипломацията. И в него всеки партньор е толкова неудобен, колкото и другия.
Фолкер Пертес, директор на фондация “Наука и политика”(SWP) в Берлин и един от четиримата в преговарящия екип начело с пълномощника на ООН за Сирия Стефан де Мистура, написа миналата неделя във в. Ханделсблат: “Ако искаме да намерим политическо решение, трябва да говорим с всички актьори в конфликта – независимо от това досега каква част са били част от проблема, независимо от това каква геополитическа каша са забъркали в сирийския конфликт или са допринесли тази страна да пропадне в пропастта на войната”. Той допълва: “Който иска примирие, трябва да привлече тези, които контрoлират оръжието”.
И кажете моля, как би изглеждало насрещното предложение?