Мислите ли, че Европа и Америка ще преодолеят различията си?
Естествено, след като нещата се успокоят, разумни хора ще седнат заедно и ще говорят за това как да се развият трансатлантическите връзки и как да се преодолее унилатерализмът и как да се избегне той като господстващ принцип в световната политика.
Да, но в момента господства лошото настроение.
Да, но сега.
Колко мислите, че ще продължи то?
Никой не знае това. Аз не съм пророк и не знам колко ще продължи войната, а също така не знам какви ще са политическите последици от тази война. Но аз знам, че рано или късно, но по-скоро по-рано, отколкото по-късно, ще бъде необходимо трансатлантическите отношения да бъдат подобрени.
Това е един разговор, проведен на един тротоар в Брюксел, точно в разгара на иракската криза преди 12 години с тогавашния еврокомисар по разширяването Гюнтер Ферхойген.
Този кратък диалог сякаш е изкаран като фотоснимка на днешния ден, но с тази разлика, че тогава ставаше дума за глобална разправия между съюзници, докато сега се върнаха понятията от Студената война. Само трябва да сменим Европа с Русия и въпросите, и отговорите, си идват на място. Както тогава и сега световната политика отново е в таймаут и по всичко изглежда, че ще стигне до правилните решения едва след като е изпробвала всички грешни възможности. Така някога се е изразил Уинстън Чърчил за начина, по който се прави политиката.
Преди 12 години не беше много сложно да се прогнозира. “Войната срещу Ирак със сигурност ще има много последици, които сами ще стават причини. От военните рискове през икономическите предизвикателства до... новите съотношения в Средния изток и промяната в координатната система на международните отношения като цяло. Във и около Ирак ще има нови политически и икономически обстоятелства, които ще рефлектират върху цялостната световна политика. Големите неизвестни не са свързани само с въпросите за времето и парите, които ще са необходими за военното присъствие в Ирак, или за неговото възстановяване, или за защитата, контрола и собствеността над петролните му полета, или за устройството и границите на тази държава след Саддам Хюсеин. Тези неизвестни са свързани най-вече с опасности от политически характер. Те не засягат само региона на Арабския полуостров, а нервната система на глобалната политика - от Съединените щати през Европа и Русия до Китай, Индия и Пакистан. Тоест най-голямата наивност в прогнозите за последиците от войната срещу Ирак може да е игнорирането на възможните промени от геостратегически характер”.
След 12 години възможните промени от геостратегически характер се оказаха...реални.
Както са реални и възможните последици от войната в Сирия, които също ще стават причини.
Това, което се случи с Ирак преди 12 години и това, което се случва със Сирия сега, си заслужава сравнението. Между тях има много прилики, но и съществени разлики.
Приликите започват с очевидното. Например светът отново наблюдава една война онлайн. Само че този път видеата идват от руското министерство на отбраната, а не от Пентагона.
Също така имаме задължително наличен диктатор, чието присъствие e повече от нежелателно, но реалност, с която трудно, но е необходимо да се съобразяваш.
Тогава, преди 12 години, изкараха Саддам Хюсеин от една дупка. Първо го провериха за въшки, после определиха самоличността му чрез зъбите и малко по-късно иракчаните си го обесиха по бързата процедура. Като всеки диктатор и той не разбра, че светът може да мине без него. Мина обаче още време и Ирак изпадна в хаос, а всякакви остатъци от режима на “бясното куче на пустинята” се вляха в това, което сега наричаме “Ислямска държава”. Точно тук е добре да се припомни призрака на международния тероризъм Осама бин Ладен.
Този саудитец не искаше да създава държава. Просто вземаше държави под наем като Афганистан. Сега остатъците от “Ал Кайда”, садамовата армия и всякакви радикални ислямистки групи са си сложили помпозното заглавие “Държава”. Това вече е ново и не съвсем разбрано от тези, които трябва да приключат с тази човеконенавистна организация.
И тогава, и сега е налице класическата дилема на външната политика.
Може ли с диктатори да се сключва споразумение? Отговорът е еднозначен: може. В политическата история има много такива примери. Достатъчно е само да споменем какво и как се случваше по време на конфликта Изток-Запад.
С други думи историята отново е в параграф 22 – без диктатора не може да има мир, с диктатора не може да има бъдеще. Така поне се изрази германският външен министър Франк-Валтер Щайнмайер за сирийския диктатор Башар Асад. По всичко изглежда, че Западът леко променя позицията си. Особено Европа дава сигнали, че е склонна да преглътне временно Башар Асад и затова си има сериозна причина – бежанците.
Във всеки случай съдбата на диктаторите винаги е една и съща. Скоро или по-късно всеки един от тях е изкарван от някаква дупка и е приключвал курса, независимо от временните си съюзници. Трудният им край също е един. Той за съжаление настъпва много след физическата им смърт - едва тогава, когато изчезне извратеното съзнание, което са посели.
Освен моралната страна на тази дилема с диктаторите има и една друга - студена, прагматична и лишена от емоция. Тя минава също за съществена прилика с геополитическата лава, която изтече от иракския кратер.
И в Ирак, и в Сирия става дума освен за всичко друго и за вид религиозна война
между сунити и шиити, в която са забъркани регионални сили като Иран и Саудитска Арабия. Всяка със своите интереси – Техеран за Асад, Рияд срещу Асад. Да не говорим за интересите на Турция, която пък си има проблеми с кюрдите.
В “играта” е и Израел, чиято роля в тази история никак не е маловажна. Всичко това рефлектира върху отношенията на тези регионални сили с Вашингтон и Москва, което пък много силно влияе върху и без това сложните двустранни отношения между САЩ и Русия. Остава да се намеси и Китай, каквито информации все повече добиват плътност.
Изобщо уравнението се оказа твърде сложно, по-сложно от това, което световната политика трябваше да решава преди 12 години. И това е голямата разлика с историята преди 12 години. В сравнение с тогава сега геополитическата температура е много по-висока, а апокалиптичните представи за “края на дипломацията” са много по-реални.
Между миналата история с Ирак и сегашната история със Сирия има една важна подробност – Украйна, която е ключов, системен проблем в съвременната международна политика. Едва ли някой сега си спомня за срещата на ОССЕ в София през 2004 г..
Тогава се случи нещо много важно. Киев не влезе в политическата декларация на ОССЕ поради липса на консенсус, а не поради липса на мнозинство. Още тогава беше ясно, че украинското разминаване между Вашингтон и Москва все повече ще се увеличава, за да се изроди до жалката картина, която наблюдаваме днес. Тогава обаче се случи “украинското сближаване” между САЩ и Европа, което върна разклатеното понятие “Запад” заради Ирак.
Тогава започна да расте “украинското разминаване” между Вашингтон и Москва, макар че след иракската драма никой не искаше да прави от мухата слон. Тогава в САЩ управляваше Джордж Буш, в Германия и Франция Герхард Шрьодер и Жак Ширак, в Русия Владимир Путин, а Европейският съюз си правеше редовни срещи с Москва.
Сега никак не са лишени от основание призивите на доказани политици от времете на разведряването като Ханс-Дитрих Геншер. “Германия по време на своето председателство на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ) през 2016 г. е длъжна да предложи инициатива за „реанимиране на ОССЕ“ в светлината на украинската и сирийската кризи”, казва Геншер.
Сега украинското разминаване на Запада и Русия e подчинило всичко,
което се случва в света на дипломацията. To отиде толкова далеч, че прилича на вирус, който може да бъде изтърван от фризера на студения мир. Той засега пада върху международната политика само като бомба, хвърлена от СУ-24 над команден център на Ислямска държава в Сирия. Оказа се, че актуалното разстояние между Донбас и Алепо е твърде кратко и твърде опасно. Толкова опасно, колкото беше разстоянието от Ню Йорк до Багдад. То отново прилича на несполучливо околосветско пътешествие, което политиката би трябвало да е направила веднага след рухването на Берлинската стена.
Възможно ли е “сирийско сближаване” на Запада и Москва? Отговорът може естествено да бъде много спекулативен и много пожелателен, но си струва. И причината затова е очевидна – проблемите на международната политика винаги са били като скачени съдове, които непрекъснато си преливат съдържание и започват да си влияят.
Случаят със Сирия е съвременната геополитическа хипербола на класическо състояние на света преди, по време и след война. А след всяка война американци и руснаци е трябвало да се разберат. Това досега винаги е била формулата за геополитически консенсус.
Може би ще дойде моментът, в който разумни хора ще седнат заедно и ще говорят... Това в крайна сметка е реалната политика.