Анализът е на Шломо Бен - Ами за Project Syndicate.
Шломо Бен - Ами е бивш външен министър на Израел. Той е вицепрезидент на Международния център за мир в Толедо.
Изглежда, че в днешно време няма западна демокрация, която да е имунизирана срещу десния популизъм. Докато изглежда, че крайнодясната реторика достига своите абсолютни върхове, водещи до определени последици – най-вече референдума, в който британците подкрепиха излизането на своята страна от ЕС – се оказва, че традиционната деформация отдавна е тормозила демократичната политика.
Популистките движения са склонни да се фокусират върху вината. Отец Чарлз Колфлин, римокатолически свещеник от Детройт през 30-те години на миналия век, който насърчава фашистката програма в Америка, последователно се стреми да изкорени виновниците за социалните проблеми в обществото. Днешните крайнодесни популисти също нетърпеливо се обръщат към „статуквото“ и „елитите“.
В Европа това значи да обвиняваш Европа за всичко, което не е наред. Да се насочиш към комплексните корени на сегашните политически и икономически предизвикателства - Великобритания и Франция например, страдат от наследствени привилегии и замразена класова система, което е много по-трудно от това да заклеймяваш ЕС като подлата супер сила.
Отвъд вината, популистката идеология се опира и на носталгията. Много от текущите катаклизми в Европа са предизвикани от Едмънд Бърк, който през 1790 г. отрича Френската революция като продукт на една погрешна вяра в идеите, обосноваващи близостта на хората към историята и традициите.
За подкрепящите Brexit, светът без граници, който представлява ЕС и който е отдаден на глобализацията, унищожава националната държава, която по-добре защитава техните интереси. В тяхната кампания за референдума те припомниха миналото на сигурните работни места, фамилиарните отношения между съседите и уверенията в сигурността. Дали това минало наистина някога е съществувало е без значение.
Последният път, когато европейските демокрации бяха застигнати от радикални политически движения през 30-те години на миналия век, демагозите намираха своята подкрепа най-вече в старите долна и средна класа, чиито представители се страхуваха да не бъдат избутани в бедността от неконтролируеми икономически сили. В резултат на продължаващата криза с еврото и болезнено строгите икономии, които последваха, днешните популисти имаха възможността да играят с подобни страхове, отново най-вече сред по-възрастните работници и по-уязвимите групи.
Естествено Европа не е сама в потъването в популизма. САЩ, където Доналд Тръмп си осигури номинацията за кандидат на президентските избори от Републиканската партия, също са в опасност. Тръмп рисува мрачната картина на живота в Америка днес, обвинявайки глобализацията (по-специално имиграцията) и „установените“ лидери, които имат преимущество пред редовите американски работници. Неговият девиз „Да направим Америка отново велика“ е върховният пример за невярна популистка носталгия.
Както привържениците на Brexit искаха да оттеглят Великобритания от ЕС, така и Тръмп иска да оттегли САЩ от международните споразумения, от които освен част, те са и свързващо звено. Той предложи прекрояване на НАТО, заявявайки, че американските съюзници трябва да си плащат за защитата на САЩ. Той държи реторика срещу свободната търговия и дори ООН.
Подобно на други места, протекционизъм и националният нарцисизъм на Тръмп се опират на тревогата на тези, ударени от тъмните сили на „пазара“. Обрата към популизма представлява бунт срещу интелектуалната ортодоксалност, въплътен от космополитните професионални елити. В кампанията за Brexit думата експерт се превърна в обида.
Не искам да кажа, че оспорването на статуквото не е напълно неоснователно. Статуквото не винаги е в контакт с хората. Популизмът може да е легитимен канал за ощетените избиратели, през който те да направят своите разочарования познати и да призоват за промяна в курса.
В Европа има легитимни оплаквания. Говорим за строги икономии, широка младежка безработица, демократичен дефицит в ЕС и претоварена бюрокрация в Брюксел.
Вместо да се съсредоточат върху реалните решения, днешните популисти често търсят най-долните инстинкти на хората. В много случаи те прибягват до призиви, подклаждащи страх и омраза, разчитайки на традиционно недоволство. В действителност те все по-малко се интересуват от справянето с икономическите оплаквания, от колкото използват тези оплаквания в подкрепа за програма, която да върне назад идеята за социална и културна отвореност.
Това срещаме най-често в дебата за имиграцията. В САЩ Тръмп спечели подкрепа с предложението да блокира мюсюлманите за влизане в страната и да построи стена, която да пречи на тези, които пресичат границата от Мексико. По същия начин в Европа популистки лидери се възползваха от потока от бежанци, бягащи от конфликта в Близкия Изток, за да убедят европейците, че ЕС не заплашва просто тяхната сигурност, а и тяхната култура.
Фактът, че повечето от британските региони, които гласуваха за Brexit бяха получили големи европейски субсидии, подкрепя тази интерпретация. Такива са и обстоятелствата в Германия. Въпреки, че приемането на близо 1 млн. мюсюлмански имигранти през миналата година не е навредил на икономиката, много хора отхвърлят визията на канцлера Ангела Меркел за една по-мултикултурна Германия.
Тоест за европейците имигрантите представляват не толкова опасност за техния икономически статут, от колкото предизвикателството за тяхната национална и родова идентичност. Популистките лидери, като лидера на Британската партия за независимост Найджъл Фараж, не се поколебаха да се възползват от тази тревожност, водеща британските избиратели към урните, където гласуваха реално против своите интереси.
И все пак оплакванията, които популисти като Тръмп и Фараж експлоатират са реални. За да се запазят принципите на откритост и демокрация, от които зависи социалния и икономически напредък, тези оплаквания трябва да се разберат и разгледат. В противен случай популистите ще продължат да печелят подкрепа, водеща до сериозни последици, каквито бяха подсказани от Brexit.
За щастие има пример за избягване от популистки поглъщания. През 30-те години на миналия век, когато Европа се носеше по ръцете на тиранични или банални демократични лидери, американските подобни представители бяха засенчени от Новата сделка на президента Франклин Рузвелт. Нова сделка, която ще поправи демократичния дефицит в Европа и ще прекрати политиките на строги икономии, е това, което ще спаси Европа днес.
Превод: Росен Стойчев
Copyright: Project Syndicate
Project Syndicate е най-големият по мащаб източник на коментари. Читателите на Факти.бг имат възможност да се докоснат до анализите и коментарите, както до мненията на европейски и световни лидери в различните области, политици, нобелови лауреати и граждански активисти по важните за света проблеми.