Трайчо Трайков се оказа най-надценяваният от всички кандидати на отминалите избори. Не като лични и професионални качества, каквито безспорно притежава, а като шансове за успех. Почитателите му го натовариха със свръхочаквания, доста озадачаващи за неутралния зрител. На пръв поглед всичко му бе наред – образование, управленски опит, правилна евроатлантическа ориентация с прилежащия набор от десни ценности и постулати, които да лансира. Но в дадената ситуация той бе обречен от самото начало.
Първо бе издигнат от политическа сила, раздирана от скандали и противоречия, с пълна невъзможност да привлече на своя страна повече от шепа хора извън традиционните гласоподаватели на СДС, ДСБ и по младото ДБГ. Останалите парчета от коалицията дори не си струва да ги изброяваме с оглед на оскъдния им принос, за сметка обаче на обилните им медийни изяви. Разбира се, тук блестеше военният министър Ненчев със страховития сайт на БЗНС, където бе обявен за новия Никола Петков. Или пък Корман Исмаилов, който щади околните, произнасяйки фрази, които не товарят съзнанието – просто не ги чуваш. И за това се иска талант.
Но да се върнем на Трайков. Реално лидерите на партиите от Реформаторския блок бяха и министри в кабинета на Борисов – Кунева, Лукарски, Ненчев, а здравният Москов – знаково лице на ДСБ. Изброените министри на практика бойкотираха своя кандидат с нулевото си участие в кампанията му, изразило се единствено в жалките разправии около номинацията. После се скриха. И решиха да оставят кампанията на Трайков на Радан Кънев – немирното хлапе на българската десница. Хем малко да се отърват от постоянните му нападки, хем да не дразнят премиера, който бе на косъм да ги изгони в навечерието на изборите. Пък и Радан и без това беше свободен – нямаше друга работа, нали не носеше отговорност като министър. Дай да му дадем някаква задача, белким ни остави на мира. Пък и нали той най-много настояваше за Трайчо.
И Радан проведе кампанията на Трайков по свой образ и подобие – тя бе противоречива, понякога дразнещо претенциозна. Държавната мафия била виновна за мизерията на прекрасния ни народ – това се казваше в най-въртеният предизборен клип на Трайков. Нищо че Реформаторския блок заемаше солидна част от министерските кресла в същата тази държава. В един момент кандидатът се държеше като опозиция на тези, които са го издигнали. Изживяваше се като хайдутин, излязъл сам в Балкана, да се бие за правда и свобода. Нещо като жадуващият за нормална държава Георги Кадиев, който поне правилно прецени шансовете си за тези избори и се хвърли с успех на частичните в Младост.
Това, че Трайков бе участвал в първия кабинет на Борисов също не донесе никакви позитиви на кандидатурата му. Щом Бойко го е изгонил, не ми го хвалете, клатеха глави едни. Или пък „махни го, този е човек на Бойко, нали му беше министър“, отсичаха други. Така момчето с вид на първенец от олимпиада по математика остана без никаква периферна подкрепа извън твърдото ядро на десния гласоподавател. Логично след първия тур доби изражението на вече забравения изоставен абитуриент, който през пролетта трогна сърцата на хиляди българи с тъжното си пътуване към бала. А Трайков така и не стигна до него.
Поражението му, определено от Кунева със задоволство, като резултат, затвърждаващ позициите на реформаторите, бе последвано от гонка с екипа на „Господари на ефира“. Артист като Борисов прие скункса с широка усмивка и дори нямаше търпение да го получи. А Трайков не се показа като особено широкоскроен – нищо че любимият му режисьор е циник като Тарантино. Той от самото начало бе обречен, каквото и да си фантазираха почитателите му. Едно са качествата, посланията и управленския опит, друго е крайният комплексен вид на рекламния продукт, който оценяват избирателите. Както и позицията му в „цялата схема“. Та нали иначе на балотажа трябваше да са Ивайло Калфин и Сашо Томов – те имат толкова богат управленски опит, че могат да освобождават и други народи…