Трудно заглъхва ехото от думите „America first“ на Доналд Тръмп. Не само трудно, но и мъчително. Особено в Европа.
В Германия взеха да се питат, „А защо не?“, сякаш подобно нещо е било извън всякакви рамки на благоприличие във външнополитическото мислене. Даже се прие като „обявяване на война“, както написа немският вестник „Ди Велт“. Британците, французите, поляците и италианците нямат проблем, когато техните ръководители провъзгласяват подобно нещо, допълва авторът на „Ди Велт“.
И Тиери дьо Монбриал, основател и генерален директор на Френския институт за международни отношения, твърди, че Франция не трябва да се срамува да защитава националния си интерес. В интервю за в. „Фигаро“ той простичко го казва: „Трябва да си спомним основната задача на външната политика. Става дума за съхранение на политическото единство в средносрочна и дългосрочна перспектива.
Понятията сигурност и идентичност са тясно свързани.
Сигурност значи да съхраниш идентичността“. Най-кратко казано френският авторитет Тиери дьо Монбриал призовава за връщане към националния интерес.
И ние българите бягаме като прокажени от думата „интерес“. Особено в контекста на външната политика тя е табу. А трябва ли да е така? Трябва ли да низвергнем като глупав патриотар-неевропеец, всеки който каже „Първо България!“.
България не трябва да се срамува да защитава интересите си. Така както всички страни по света го правят –
спокойно и без патоса на криворазбрания патриотизъм.
Особено сега това е важно, когато големи и малки се връщат към реалистичната школа във външната политика. Реализъм, който означава преди всичко рационално отношение, а не криворазбрани емоции върху изхабения смисъл на думата ценност. Или пък още по-глупавото противопоставяне на реализъм и идеализъм. С други думи не трябва външната политика да се бърка с риторика за ценности.
Разбира се, че няма как нещата да се случат без идеал и без ценности. Нито във вътрешната политика, нито във външната политика. И двете се правят със сърце. А и цинизъм не е равнозначно на реализъм. Цинизъм е да твърдиш, че средствата оправдават целта. Но е още по-голям цинизъм, граничещ с глупост, да се вричаш в някакви ценности и тук да свършва всичко. Нещо като шенгенска граница за външнополитическото ни мислене. Трябваше ли бежанската криза да удари европейските граници, за да разберем, че шенгенското ни затъпяване не върши работа? Трябваше ли да не очакваме, че 27 години след падането на Берлинската стена,
като гъби на пролет ще започнат да никнат нови стени.
Трябваше ли да приемаме политическата география за сметка на икономическата? Иначе казано, да нямаш цел, която да сложиш в центъра на външната си политика. Членството в ЕС и НАТО отдавна не е цел. То е реалност, която трябва да носи нова цел. При това ясно дефинирана и още по-ясно артикулирана пред съюзници, добронамерени съседи и особено пред тези, чийто интереси влизат в колизия с тези на европейска България.
България трябва да намери основната цел на външната си политика. Понятието национален интерес означава защита на идентичността и целостта. А те не могат да се възлагат изцяло на други страни или съюзи, което си е безотговорност или прехвърляне на отговорност. Това е собствена работа. Т.е. собствен легитимен интерес.