Историята се повтаря като фарс и опитът за възкресение на драмата „Кой?“, заради уволнението на главния секретар на МВР Георги Костов увисна нелепо, като бабешки кюлоти от балкон на „Витошка“. Темата се оказа безинтересна за публиката, която така и не възприе освободения полицейски началник като народен закрилник. Как да го сравниш с един друг главен секретар. Човек или има харизма, или няма.
Естествен похлупак на затворената драма се явиха две меко казано печални истории. След две години най-после бе установена самоличността на „бягащия ученик“, заподозрян за убийството на 15-годишния Георги в София. Твърденията, че той е разпознат почти веднага от съучениците си и персонала на учебното заведение, но всички заключили устите си и хвърлили ключа, са потресаващи. А в друго столично училище дете уби дете с ритник в корема. А извършителят и жертвата са на 11 години. След всичко това другарската жалейка и хленчът на Костов заглъхнаха по естествен път, а опитите да бъде изкаран великомъченик бяха изоставени.
Стартиралите предизборни дебати, независимо от темата им и имената на участниците, неотменно водят до задънена улица. Тръгва се от пенсиите, минава се през минималната заплата, мизата се вдига със средното възнаграждение, за гарнитура се сваля ДДС на книгите. „Два мандата имахте – и двата пъти абдикирахте“, настъпват едните. „След вас пък винаги остава пустиня“, отвръщат другите и на свой ред атакуват: „А анексията на Крим?“. „А откъсването на Косово?“ – възмущават се на свой ред онези. И в духа на политическата максима „Мисли глобално, действай локално“ всичко завършва с „Ами ако някой утре забие чужд флаг в Кърджали?“. Нерде пенсии, нерде Крим и Косово…
Тук някъде драгият зрител с пълно основание търси дистанционното, докато абажурът се клати от псувните му. Но, имала глава да пати. Това съвсем не е всичко. Телевизиите, които ни дариха с безценното понятие „реалити формат“ са осигурили допълнителна екстра към политическите диспути. Ако някой е срещнал затруднения да определи победителя и се терзае от колебания, на помощ се явява психолог. Той анализира в детайли не само чутото, но и езика на жестовете, интонацията, едва доловимото потрепване на левия клепач на седящия отдясно. Нервното масажиране на безименния пръст на лявата ръка издава несигурност. А опитът на опонента да пъхне кичур коса под рамката на очилата си показва зле прикрит гняв. Аудиторията забравя, че преди минути е наблюдавала политически диспут, тъй като вече е стартирал поредният епизод от „Съдби на кръстопът“. Няма я само Ани Владимирова, но и това е поправимо.
Кампанията едва започна, а вече е превърната в телевизионно реалити. Продуцентите залагат на формулата от печелившите формати, без да им пука, че подобен подход е обиден за част от публиката. Унизителен е и за участниците в дебатите. В края на краищата те не се излежават опиянчени по диваните в къщата на ВИП Брадър, нито издават физиологични звуци между две разплаквания. Включването на психолог, който да обяснява това, което сте видели и чули, е прекрасна илюстрация на оценката, която продуцентите дават на драгия зрител. Някога мислех, че скиорите са пълни идиоти. Не подозирах, че за втория манш се качват с лифт. Телевизионерите ни възприемат горе-долу по този начин. Смятат, че процентът на мислещите зрители е пренебрежимо нисък. А дали нямат основание за това. Трудно е да се каже, дали политиците или психолозите повече ни правят на идиоти. Ако скоро след диспутите влязат и психиатрите, отговорът ще си дойде сам.
Иначе разсъжденията на специалистите могат да бъдат ползвани в лекции в Института по психология на МВР. Ако ни научат и да четем по движението на устните, дебатите могат да бъдат предавани и без звук. А защо трябва да гледаме самия диспут, като психологът може да се усамоти с участниците и после да ни го преразкаже, като накрая отсъди кой го е спечелил. Колкото и да се стараят да демонстрират безпристрастност водещите на предизборни студия, когато последната дума е на политическия психолог, усилията им отиват в канализацията. Участието на подобен специалист е абсолютно неуместно и нередно в условията на предизборна кампания, а манипулацията, търсена или не, е неизбежна. Поне да канят двама психолози – официално прикрепени към участниците, заедно със симпатиите си. Защото усещането за професионална безпристрастност сега отсъства.
Някои електорални единици тъкмо си блъскаха главите, дали негласуването в касирани избори ще влиза в сметката за пасивна дерегистрация, когато Конституционния съд отмени задължителното гласуване, заедно с нелепата му санкция. А машинното гласуване пропадна. Както в нискобюджетен трилър, 12 минути преди края на конкурса за доставчик на машините, драматично постъпи една оферта. Оказа се, че разчетите на единствените мераклии са неприемливи – машините им ще пристигнат само седмица преди изборния ден. А това прави невъзможно доставянето им във всички секции, както и обучението за работа с тях на членовете на комисиите. Най-отявлените радетели за всеобщия машинен вот от Реформаторския блок обвиниха БСП, ГЕРБ и ДПС, че се страхуват от машинното гласуване, а омбудсманът Мая Манолова скочи на ЦИК, че там умишлено са протакали. За свое оправдание ЦИК-аджиите продължиха да изтъкват, че тези избори не са редовни, а предсрочни, оставката от миналия ноември ги изненадала и времето за каквито и да било нововъведения било недостатъчно. И на свой ред успокоиха електората, че хартиените избори не са застрашени от касиране.
А в столицата на суетата, Холивуд, преживяла криво - ляво избора на Тръмп, пак се вкараха във филм. Старият сваляч Уорън Бийти, минал през спалното бельо на безчет актриси, обърка единственото, което не трябваше да обърка. С любезното съдействие на достолепната си колежка Фей Дънауей чичо Уорън присъди „Оскар“ за най-добър филм на грешна лента. Щастливите лауреати вече благодаряха на майките си, когато „най-големият гаф в историята на наградите“ лъсна със страшна сила. Когато знаем, че на всеки час триста деца в света умират от глад, можем единствено да кажем – що не си…