В националното радио е започнала подписка за връщането на Лили Маринкова като водещ на обзорното политическо предаване „Неделя 150“. Освен това се настоява генералният директор Александър Велев да поеме лично материалната отговорност, която следва от неправомерното уволнение на Маринкова. Не ми повярвахте, нали? И правилно – никаква подписка за нищо не е започвала. Работещите в радиото се страхуват дори да обсъждат темата, един палец в знак на харесване под статусите за Лили Маринкова не смеят да сложат, камо ли подпис под такива искания. А би могло. И би трябвало. Както би трябвало общественото радио да информира обществеността за какво стачкува-гладува вече повече от двайсет дни Николай Колев – Босия. Но не го прави, нито пък другите обществени, т.е. издържани от обществото Българска национална телевизия и Българска телеграфна агенция. Причината е една и съща – страх. Страх във властта, страх за службата в т.н. обществени медии.
Две години след уволнението й Върховният касационен съд върна на работа Лили Маринкова. Премахването на знаковата журналистка бе едно от първите действие на тогава новия генерален директор на БНР Александър Велев. Такива уволнения, дори когато не се отнасят до легендарни имена като Лили Маринкова, са политически. Наричаме го „новият шеф има право да избира хората, с които ще работи“, но всъщност е „дай първо да изметем неудобните, непокорните, опасните и после да устройваме и угаждаме на нашите“. Маринкова беше премахната не само от административния пост програмен директор на „Хоризонт“, но и от творческата позиция да води обществено-политическото предаване в неделя. Инициативна група се опита да убеди Александър Велев, че като водещ на „Неделя 150“ Маринкова липсва на слушателите и трябва да бъде върната – това вече не е шега, наистина имаше такава среща, безрезултатна. Но две години след тези събития ВКС прецени, че Александър Велев е действал като началник на цех за кашони, а не като ръководител на обществена медия и върна Лили Маринкова на поста й.
По решение на съда Лили Маринкова трябва да получи 15 500 лева обезщетение, БНР трябва да поеме и разноските й за адвокат – 600 лева, както и дължимите държавни такси по делото – 583 лева. Радиото трябва да плати тези общо 16 683 лева, тоест ние, които формираме бюджета, тъй като радиото се издържа от бюджета. Кой уволни Лили Маринкова – ние, радиото или Александър Велев? Ние бяхме слисаните и отвратени от уволнението слушатели, радиото беше ощетено, защото му отнеха един от най-добрите гласове, но ще платим ние, а не уволнилият я Александър Велев. По онова време Велев каза: „Мисля, че генералният директор на радиото има правото да определи кой ще води и как ще изглежда програмата му, защото той защитава концепция тук в крайна сметка.“
Само че в крайната сметка я направи съдът и тя е, че Велев не е имал правото да увол…, хайде стига с тези евфемизми – да изгони Лили Маринкова оттам, където й е мястото. И думата „концепция“ по-горе е евфемизъм, заместващ послушанието и угодничеството. Дали преданата основно на фактите водеща щеше да покрие с мълчание стачка на известен човек, който гладува повече от три седмици? По мое дълбоко вътрешно убеждение, което се базира на познаване на професионалните стандарти на Лили Маринкова, отговорът е не, нямаше да премълчи. Ето това означава „генералният директор на радиото има правото да определи кой ще води и как ще изглежда програмата му.“ И сега ние трябва да платим 16 683 лева за това, че: Първо – бяхме лишени от един от най-добрите водещи в радиото, второ – не сме изобщо информирани за събития, които са неудобни на властта, и трето – защото Александър Велев изпълни поръчка, без да се консултира с юрисконсултите на радиото, които по достоверни слухове наброяват повече от една дузина.
Не изядохме ли достатъчно жаби през последните три десетилетия, за да сме дорасли до простата истина, че отношенията ни с правителството и всички останали институции трябва да са кратки и делови, тоест сведени до две наши позиция :Това ще го платим“ и „А това няма да го платим“. В крайна сметка ние сме в договорни отношения с държавата и изпълняваме своите задължения по договора, като си плащаме данъците. Държавата има задължението да върши работа, срещу което нейните служители получават заплата от нашите данъци. Нищо по-нормално няма да си общуваме точно по този прост и ясен начин. И в случая да кажем: „Няма да платим тези 16 683 лева, защото нямаме никаква вина, напротив даже бяхме ощетени като слушатели, така че няма да платим глобата за собственото ни ощетяване.“
Все някой трябва да плати. Радиото, по сега действащите закони. Значи можем да поискаме – все в този делови паричен разговор с държавата – да има закон, който да я задължи чрез регресивен иск да си върне парите от виновника, в този конкретен случай Александър Велев. Иначе излиза, че сме два пъти ощетени – веднъж като слушатели и втори път като данъкоплатци. Това дори и за българи е прекалено. Както написа юристът Хари Хараламбов в една дискусия, ако радиото беше частно, кой щеше да плати тези пари? И дали началниците, финансирани от бюджета, няма да започнат да се съобразяват кого и как уволняват, какви административни каши забъркват, ако съществува закон, който задължава държавата да завежда регресивни искове при подобни ситуации. Впрочем кой плати глобата от 3 000 лева, която СЕМ наложи на БНТ за средния пръст на Емил Кошлуков? Пак ние, разбира се, а не този, който не обясни на Кошлуков, че има разлика между воденето на политическо предаване в праймтайм и хилотенето във веселяшки журита на палави реалити формати.
Хайде сега, за 16-17 000 лева правите въпрос, ще рече някой. Може би защото няма представа колко по 16-17 хиляди и далеч по-високи обезщетения се плащат от невиновните данъкоплатци всеки ден. Затова дайте да оставим настрана големите думи и да започнем да разговаряме с държавата в числа: това можем да поемем ангажимента да го платим (реформите в нереформираните сектори, да речем), но „онова няма да го платим, защото е грешка на точно определен и назначен от вас човек“. Различни теории и показатели има за това дали преходът е свършил, ето още един: преходът към гражданско общество ще е завършил, когато гражданите започнат да упражняват конкретен натиск за решаване на конкретни проблеми и когато участват в определянето и разпределението на цената.
А иначе Лили Маринкова успя да направи нещо много ценно за журналистиката и колегията дори със съдебното дело за уволнението си. Българското правораздаване не е прецедентно в смисъла на американското, но сега всеки работодател в обществена медия ще се замисли, когато уволнява, защото съдът обясни каква е разликата в това да се управлява обществена медия и заводско предприятие.