„Болгарите общо са простосердечни, но неучението ги прави совсем диви, невежи и посмеваеми от другите искусни и учени Европейски народи…“
От „Славеноболгарское детоводство” на Неофит Бозвели (1835 г.)
Учителят по история г-н Х. си направил експеримент. В навечерието на 1 ноември попитал децата кой е Неофит Бозвели. Най-голямата натегачка вдигнала ръка и изрецитирала: Роден е в Котел през 1785 г. Замонашва се в Хилендарския манастир около 1810 г. През 1839 г. българите от Търновската епархия правят неуспешен опит да го поставят на мястото на гръцкия владика. Бил е на заточение в Света гора. В Цариград участва активно в българското движение за църковно и национално освобождение. Автор е на „Мати Болгария”.
Естествено, г-н Х. похвалил тази ученичка, след което й казал да си седне на чина и започнал да чете на класа от „Славеноболгарское детоводство”: „Две причини подвизаха нас, любородни читателе, за да сочиниме това детоводство за нежната юност…”. Учениците прихнали да се смеят, но учителят продължил напълно сериозно:
„Колико са днес из нашите, които обичат науките и им слугуват както подобава? Колико велико зло докарва в нашия народ, защото никойси юноша от нашего рода не ще вече да се посвети в науките? И тако бедствова да изгасни совсем малий свет на учението!“. Тук вече кикотът станал неудържим и заглушил патетичния призив: „Но вий, о младорасли отрасли, за то не смущайте се, но смелно утешайте се и от полезните и нравоучителни, и просветителни науки никогда не отлучайте се!“.
Х. оставил децата да се смеят, колкото си искат, а после им обяснил, че тъкмо заради такива думи наричаме Неофит Бозвели будител. Разказал им каква смелост и просветеност се изисквали от него, за да ги напише в първата половина на ХІХ век. По-важното: представил го като жив човек и поощрил учениците си да не схващат историята като съвкупност от дати и набор от факти, а да гледат отвъд датите и фактите – с любопитство, отношение и разбиране. А защо не и през смях, защото най-големият душманин на детоводството (каква смешна дума наистина!) всъщност е скуката?
Децата няма как да разберат нито кой е Бозвели, нито смисъла на думата будител, ако затрупаш имената на просветлените му водители с цифри, скоби, клишета и кух патос – това установил с експеримента си г-н Х. А иначе те добре знаели, че Денят на народните будители е общонационален празник, който започва да се чества от 1922 г. Знаели, че за целите на въвеждането му на 28 юли същата година Министерството на просвещението излиза с окръжно № 17743. Знаели, че на 13 декември 19-тото Обикновено Народно събрание приема Закон за допълнение Закона за празниците.
Също така знаели, че на 3 февруари 1923 г. цар Борис ІІІ подписва указ за обявяване датата 1 ноември като Ден на будителите. Изобщо те знаели всичко, но не знаели нищо, понеже нямали отговор на въпросите какъв смисъл бил търсен и коя била причината в началото на 20-те години на миналия век обществената памет за големите български имена да бъде „рециклирана”.
Тъкмо по тази причина г-н Х. им обяснил съвсем простичко за какво става дума:
Идеята да бъдат припомнени и почетени българските писатели, просветители, книжовници и революционери тръгнала от абсолютното… униние. След преживените две национални катастрофи от Междусъюзническата и Първата световна войни, българите били обезкуражени, уморени, лишени от енергия и усещане за перспектива.
Трябвало им нещо, което да повдигне духа им. Нужна им била опорна точка, която да зададе хоризонти, различни от всекидневната битка за оцеляване. Неслучайно тогавашният министър на просветата обяснил защо трябва да честваме будителите с думите: „Първата наша грижа е да обърнем погледа на нашата младеж към всичко ценно и светло от нашето минало и да я приобщим към това минало, за да почерпи тя от него бодрост и упование, сила и импулс към дейност и творчество. Нашата младеж трябва да знае, че животът само тогава е ценен, когато е вдъхновен от идейност, от стремеж; само тогава животът е съдържателен и смислен”…
Този министър се казвал Стоян Омарчевски и децата знаели, че е бил в правителството на земеделския лидер Александър Стамболийски от 1920 г. до Деветоюнския преврат през 1923 г. Май знаели и кога е роден, къде има паметна плоча и т.н., и т.н., но отново не знаели най-важното – какво е направил като жив човек. А Омарчевски, продължил Х., направил наистина много. Той не оставил детоводството единствено на думи, а извършил реални реформи. Въвел задължително основно образование.
По време на министерстването му броят на училищата нараснал от 561 на 1676, което прави хиляда сто и петнайсет новопостроени училища само за две години! Негова заслуга било и приемането на закони за депозиране на печатни произведения в народните библиотеки в София, Пловдив и Велико Търново, и въобще за създаване на „достъпни народни библиотеки“. И нещо много важно: Омарчевски успял да прокара Закон за насърчение на детската литература само от една страничка. Благодарение на тая страничка детската книга била освободена от данъци, а Министерството на народното просвещение започнало да „издава в изящна външност отбрани произведения от по-добрите български автори“, които разпространявало безплатно…
Докато ми разказва това, г-н Х. изглежда горд, че на децата им станало интересно и оттук нататък имало шанс да не се отнасят към Деня на будителите формално. Още на следващия ден обаче, т.е. навръх този празник, се случва нещо, което показва, че усилието му е преди всичко индивидуално, без каквато и да е допирна точка с актуалната държавна политика:
На парламентарната трибуна се изправя депутатът от ГЕРБ и бивш зам.-министър на образованието Милена Дамянова, която чете декларация от името на ГЕРБ. „Ще си позволя, казва тя, да цитирам още един велик ум на нашето време, Ред Бредбъри (бел. ред. – става въпрос за Рей Бредбъри), който казва в „451 градуса по Фаренхайт“: „Днес всеки знае, твърде е уверен, че с него нищо няма да се случи. Другите загиват, но аз оставам! Няма никакви последствия, никаква отговорност. Бедата е там, че има!“.
Защо „Ред“ Бредбъри е избран да бъде цитиран по случай Деня на народните будители, на пръв поглед е странно. Но иронията е наистина забележителна, ако си припомним за какво ставаше дума в неговата антиутопия. Накратко: в едно тоталитарно общество масовата култура и потребителското мислене се насърчават, а книгите са забранени и подлежат на изгаряне от пожарни команди.
Единствено малката опозиционна група на хората-книги се заема да спаси познанието, като всеки неин член наизустява някоя книга, за да я запази за идните поколения. И обратното – „В главите на хората трябва непрекъснато, до втръсване, да се набиват незначителни факти. Тогава те ще имат чувство за динамика, без въобще да помръдват. И ще бъдат щастливи!“, казва шефът на пожарникарите капитан Бийти. Пак той произнася и цитираните от Дамянова думи, когато хваща главния герой в съхраняване на книги и го насилва да драсне клечката на собствения си дом…
„Фантастите не се опитват да предвидят бъдещето. Те се опитват да го предотвратят“, обяснява Рей Бредбъри в интервю от март 1975 г. Но, вижда се, самият той не успява да го предотврати, щом на власт е невежеството. При това невежество, което много иска да демонстрира някаква начетеност, но тъкмо така се саморазкрива в пълния си блясък.
До степен (без да иска, разбира се, съвсем като „грешка по Фройд“), да сподели, че изповядва обратните ценности на онези, за които бъбри с фалшив апломб и се преструва, че почита. И не, не говорим само за отрицание на будителството поради неволна грешка, а очевидно за умишлен поход срещу него, защото същият онзи капитан Бийти всъщност заплашва – за всеки, осмелил се да чете, ще има тежки последствия, тъй щото нека не се заблуждава, че ще му се размине!
Впрочем образователната ни система по всичко прилича на пожарните команди, които не гасят огъня, а го разпалват. В страната, която чества специален ден на будителите, 42% от 15-годишните българи са функционално неграмотни, а от 2000 г. са затворени 1084 училища, т.е. една трета от съществувалите преди 18 години. По данни от национално представително изследване пък близо половината (49%) от пълнолетните българи изобщо не отделят време за книги. Всеизвестно е също, че България и Дания са единствените страни в Европа, където данъкът за печатните издания е колкото за всички останали стоки – 20%. За разлика от Германия, където тази ставка е 7%, във Франция и Унгария – 5 на сто, а в Люксембург е едва 3%, във Великобритания данъкът върху издаването на книги дори е премахнат. Жест, който в България също беше направен, но към игрите на щастието с търкане на талони…
„Има по-лоши престъпления от това да изгаряш книги. Едно от тях е да не ги четеш“, пише още Рей Бредбъри. Точно затова в подобна сбъднала се антиутопия отбелязването на Ден на будителите е абсолютна демагогия, а същинските детеводители като г-н Х. са ярко изключение от правилото. Властта на невежеството няма нужда от тях, те й пречат, защото току-виж насърчили обезкуражените, уморените, лишените от енергия и усещане за перспектива да излязат от унинието. И тя сама си го каза в прав текст, избирайки да цитира унищожителя на познанието, колега, впрочем, по професионална линия на премиера на държавата, прочел една книга през живота си.
Случайност?
Няма нищо случайно, уви. Оттам не цинизъм, а е направо гавра текущото управление да излиза с декларация за Деня на будителите, когато далеч по-честно ще е да го забрани. По-честно, защото за дивите и невежите е излишно да бъдат и лицемерни – те и така са си посмеваеми…
„Браво, г-н Х., ама пожарникарите победиха“, казвам му, като за всеки случай и аз на свой ред цитирам капитан Бийти: „Който не гради, трябва да изгаря“. По-добре да подготвя децата, вместо да ги заблуждава, нали? Че утре ни едно от тях няма да сполучи да стане депутат, зам.-министър на образованието и изобщо политик, а цял живот ще пати заради будителите като него!