Отидете към основна версия

3 535 20

Калин Терзийски: Лек геноцид

  • режисьор-
  • театър-
  • култура-
  • доходи

Бедността може да бъде (и е!) смъртоносна. Редно е да помним това

ФАКТИ публикува мнения с широк спектър от гледни точки, за да насърчава конструктивни дебати.

Колко е очевидно: една малка група от хора в България – използвайки всякакви, включително и най-брутални средства – забогатява все повече и повече, докарвайки една много по-голяма група от хора до прага на смъртоносна бедност.

Бедността може да бъде (и е!) смъртоносна. Редно е да помним това.

Ето един пример (защото използването на примери винаги хвърля по-ярка светлина) за смъртоносната бедност:

Български режисьор на 72 години. Цял живот правил филми за живота в България. Че за какво друго, Бога ми?

Имал някои много успешни години и други - по-малко успешни години. Както си му е редът, когато надминал 60, той започнал да остарява. И да се поразболява. Както казват в Тибет – човек остарява, защото гледа, че другите остаряват.

И режисьорът чинно остарявал. Но в никакъв случай не се давал. Старостта не е опасен вълк – по-скоро е досадно куче. И ако си бдителен, няма да посмее да влезе в лагера и да отмъкне припасите ти. Ще ги отмъкне чак като легнеш. Накрая. И режисьорът не се давал.

Събирал се с приятели и пийвал вино. Ах, това вино. Как кара кръвта да се чувства млада и да шуми в ушите! Но не мислете, че бил пиянде (като оня Терзийски примерно, той не умря ли?)! Просто не му се предавало, не му се отивало на опашката за мерене на кръвно в поликлиниката и тихо изчакване на бавната смърт. Имал проекти.

Ходел на кино и театър...

Тук май поизлъгах...

Не, не ходел особено често на театър и кино. Даже никак. Театърът и киното са скъпо удоволствие: режисьорът бил пенсионер! Тези две точки са едно от най-показателните и най-укорителните неща, които съм писал напоследък. Те свързват един грозен факт с друг грозен факт. Театърът и киното са скъпо удоволствие (макар че за някой от тия, от първата група, тия, които забогатяват все повече и все по-нагло - тия думи ще звучат непонятно: та как един билет от десетина-петнайсет лева ще е „скъпо удоволствие”, ще ахнат те! )... следователно пенсионерите по никакъв начин не могат да си го позволят! Грозна връзка: театър+пенсионер=невъзможно.

Че какво, ще кажат тия, които забогатяват все по-безцеремонно и грозно – бил е режисьор, да си е уредил нещо безплатно... пък и нали на младини се е нагледал, за какво му е?!

Театрален режисьор, лишен по финансови причини от насъщния. Театър. От насъщното. Кино.

Тия, наглите (не си мислете, че говоря за малка групичка политици и бизнесмени – говоря за около пет процента от обществото, т.е. около триста и петдесет хиляди души – скубачи и кожодери на всякакви нива; хора, които не плащат или плащат микроскопично на тия, които им работят, пар екселанс робовладелци и експлоататори от дикенсов тип), та тия ще кажат: абе какъв театър, какво кино? Няма пари, пазарът е много кекав, пазарът определя всичко, откъде да се вземат пари за тия... ненужни хора?

Мхм.

За тия, наглите, „ненужни хора” са всички, освен тях. Повярвайте ми!

Ненужни са дори и работниците им. Тия шибани, досадни работници, които само знаят (мамка им нахална!) да си искат шибаните заплати! Не ги е срам!

Ненужни са учените (та нали пазарът няма нужда от учени?). Ненужни са учителите (та нали училищата не са комерсиални, не са печеливши?), ненужни са лекарите (с изключение на пластичните хирурзи – за да слагат силикон на наложниците; и кардиохирурзите – да слагат стентове на затлъстелите от угаждане нагли сърца)...

За наглите нужни са само полицаи и военни – да ги пазят. От ония, другите нахалници. Режисьори и подобни.

И така – старият режисьор си живеел бедно и все по-бедно – без театър, без кино... а и за вино почти нямало пари, защото и то е скъпо удоволствие... Но като надминал 70, му потрябвали пари и за лекарства! Бре, дявол да го вземе! Че как така – беден човек, пък и лекарства иска?!

Да не беше пил вино, сега нямаше да има нужда от лекарства! – ще кажат тия, наглите, които на гърба на всички останали грозно забогатяха. Казват така и изпиват чаша вино, което струва осемстотин лева бутилката. Защото си имат свой доцент – хирург, който ще ги излекува от всичко. Купили са си го.

Така. Режисьорът нямал пари и за това скъпо удоволствие – лекарствата. Оставало му да спре виното и приятелите. То приятели без вино... Става, ама ще паднат разговорите до едно такова гнетаво и противно ниво, ще се заговори само за бедност, за политика и болести – тия три мръсни курви, изяждащи душите и телата на милионите в България.

И заскитал режисьорът. Сам, през пустеещите степи на крайните квартали, наред с дивите кучета и дивите циганета-просяци. Тъжно е да скиташ сам, без глътка вино в стомаха, без приятел, без театър, без надежда.

Скитал така през полетата от бодли и бетонни отломки, из сухите бунища между кварталите и сред свирещите, ветровити пустоши на предградията. Видял в далечината влак. Тъжно му било. Не знаел какво повече да прави на тоя свят. Бедният човек пропада. И децата му не искат да го виждат вече. И режисьорът отишъл до линията на влака. Изчакал следващата дълга, предълга композиция. Тя, вероятно, отивала някъде, да изпълни поръчката на някой от тия – наглите. Петрол, захар, мазут, олио, тютюн и алкохол: гърлата им били ненаситни! Режисьорът се обърнал към своя неясен, артистичен бог и му поискал прошка. След това направил една малка крачка. И стоте тона метал на влака - с лъскавите, остри колелета - свършили останалото. Даже не се чул особено значим звук.

Да, една малка, съвсем малка група от българското общество – за сметка на една много, много по-голяма, забогатява нагло, грозно и убийствено.

И ако някой от тия, наглите, се опита (размахвайки като флаг философските си и икономически дипломи) да обясни всичко със законите на пазара, с икономическите необходимости и неумолимите дадености на „лесе-фер” (ненамеса в частни инициативи), аз ще се изсмея. И горчив ще бъде моят смях.

И ще предложа на неколцина от тия, наглите, да присъстваме заедно на аутопсията на нарязаните останки на режисьора. Убит от бедността, която те са му причинили. После ще ги заведа на обяд. И ще ги питам: Как е апетитът? (и горчив ще бъде моят смях!)

Тези две точки са едно от най-показателните и най-назидателни неща, които съм писал напоследък. А (както казва моят другар Ницше) всяко смислено писание трябва да бъде назидание.

И така нататък.

В същото това време част от тия – наглите – избира нов бюджет... нови трохи за тия, другите...

...които някой ден ще застанат до влаковата линия. Като режисьора. За последна среща със студения стотонен метал на тукашния живот.

Добър ден.

Поставете оценка:
Оценка от 0 гласа.

Свързани новини