Коментар на Никола Карадимов, публикуван в 24may.bg
Моя публикация под заглавие „Доколко зряло е човечеството днес“ завършва с призива за създаване на нов световен ред, базиран на определен набор от основни принципи. Но този призив не произтича пряко от съществуващата днес конфигурация на световния ред, а от все по-налагащото се изискване решенията, които взема човечеството да се основават главно и преди всичко на здравия разум и на интересите на болшинството, а не на негативните чувства и страсти на отделен човек или на малка група от хора. В настоящата публикация за изходна база е взет съществуващият в момента световен ред и острата нужда от радикална промяна, която той поражда.
Макар, че са изминали повече от 70 години от края на Втората световна война, основните черти от следвоенния световен ред са запазени и до днес. Това са
разделението, противопоставянето и постоянната заплаха от война.
Както е известно, непосредствено след войната, светът се разделя на три основни части – капиталистически лагер, начело със САЩ; социалистически лагер, начело със Съветския съюз и т.н. „Трети свят“, включващ всички все още съществуващи колонии и бивши колонии по целия свят. И тъй като социалистическият лагер, започва да нараства с присъединяването на някои страни от Азия, Африка и Латинска Америка, той се превръща в потенциална заплаха за капиталистическия лагер. Това води до противопоставянето между двата лагера, чийто символ става т.н. „Желязна завеса“. А това противопоставяне води и до т.н. „Студена война“, която е отлична предпоставка за стартирането и на горещи войни. Убедително доказателство за това е Карибската криза през 1962 година, когато светът е изправен пред пряк военен сблъсък между двете най-големи ядрени държави – САЩ и Съветския съюз. След тази криза, човечеството заживява в постоянен страх от избухването на Трета световна война.
По време на продължилата цели 45 години „Студена война“, световният ред изцяло се адаптира към нея. Първо, САЩ инициират създаването на военно-отбранителния съюз НАТО за защита на капиталистическия лагер, а в отговор, Съветският съюз, с т.н. „Варшавски договор“, създава свой военно-отбранителен съюз за защита на социалистическия лагер. Лидерите и на двата лагера започват бясна надпревара във въоръжаването, което води и до изграждането на огромни по своите мащаби военно-промишлени комплекси и в двете страни. Паралелно с това, САЩ и Съветският съюз създават и двете най-големи и силни армии в света, които постепенно започват да напускат пределите на своите страни, като изграждат военни бази в различни точки на света. Така, постепенно се установява
пълен военен паритет между двата враждуващи лагера,
който започва да играе и силно въздържаща роля за избягване на пряк военен сблъсък между тях. Още повече, че при наличието на ядрени оръжия и в двата лагера, при един евентуален сблъсък между тях, изобщо не би могло да се говори за победители, защото той може да доведе до гибелта на цялото човечество.
Съвсем логично е, с разпадането на Съветския съюз и на цялата социалистическа система да настъпи и краят на „Студената война“, както и да падне завинаги „Желязната завеса“. Защото вече го няма доскорошното разделение и противопоставяне в света и е изчезнала завинаги опасността от нова световна война. Тогава, всичкото натрупано въоръжение по света и особено, в страните от двата враждуващи лагера е излишно, а още по-малко е нужно производството на ново. Но това веднага означава, че огромният военно-промишлен потенциал на тези страни и особено, на САЩ, също е излишен. Излишни стават и прекомерно големите армии на тези страни. Излишни стават и двата военно-отбранителни съюза – НАТО и Варшавския договор, най-малкото защото едната страна на противопоставянето – социалистическия лагер вече не съществува. Но, ако всичко изброено до тук става излишно, това означава да се намалят драстично всички армии и тяхното въоръжаване, да се намалят и военните разходи в бюджета, да се редуцира и огромният военно промишлен потенциал и да се закрият двата военно-отбранителни съюза – НАТО и Варшавския договор.
Единственото, което се случва, обаче, е прекратяването на Варшавския договор. Защото, коя страна, а най малкото САЩ, би се лишила от огромните печалби, които производството на оръжие носи? Коя велика сила би съкратила драстично армията си, което би довело до загубата на нейното влияние по света? И не на последно място, ако се прати в историята НАТО, както това става с Варшавския договор, кой ще пази „свободния свят“? А ако вече действително няма заплахи, защото го няма Съветският съюз и неговите съюзници, такива „заплахи“ винаги могат да се потърсят и в други страни, които „застрашават“ интересите на САЩ.
Разбира се, би било несериозно за такава заплаха да се посочва Русия на Елцин, изтощена от икономическия колапс, в който беше изпаднала в последните години на съществуването на Съветския съюз и допълнително разграбена от големия брой пръкнали се набързо олигарси. Нещо повече! Такава страна не само не е „заплаха“, но тя може да бъде считана, макар и временно, за „приятел“. Така, че първоначално, макар и за кратко време, САЩ откриват в лицето на Япония най-голямата „заплаха“ за тяхното икономическо лидерство в света. За това те имат и „моралното“ основание, припомняйки вероломното нападение на Япония над американската военна база в Пърл Харбър през Втората световна война.
Скоро, обаче, след настъпилата рецесия в японската икономика, САЩ трябва да потърсят нова „заплаха“ и много удобен за случая става диктаторът Саддам Хюсеин, който през лятото на 1990 година напада Кувейт. Започналата война между двете страни завършва през следващата 1991 година, след военната намеса на САЩ и някои негови съюзници, а победеният Ирак получава тежки икономически санкции от ООН и е поставен в международна изолация. И така, „заплахата“, идваща от диктатора Саддам Хюсеин, временно е „замразена“, за да почака цели 12 години, преди да бъде вкарана отново в употреба през 2003 година.
Но през февруари 1993 година е извършен първият бомбен атентат срещу Световния търговски център в Ню Йорк, организиран от група ислямски терористи от Близкия изток и това дава основание на САЩ да обявят
международния тероризъм за новата „заплаха“
не само за тях, но и за целия свят. Но през същата година започва и драматичният разпад на Югославия, довел до цяла поредица въоръжени конфликти на нейната територия. Две години по-късно, след кървавите събития в Босна и Херцеговина, НАТО дислоцира в тази страна свои мироопазващи части, за да предотврати избиването на мирното население. Но сръбският президент Слободан Милошевич, който влиза във въоръжени конфликти с всички свои съседи от бивша Югославия, е обявен от САЩ за нова „заплаха“ и през 1999 година, под егидата на НАТО, те провеждат серия въздушни нападения над сръбска територия. Скоро след това, под заплахата от сухопътна операция на НАТО, Милошевич се съгласява на примирие, което изпраща в историята и тази „заплаха“.
Така, настоящото трето хилядолетие започва без сериозни „заплахи“ и светът започва истински да се надява, че най-после е настъпил желаният траен мир на нашата планета. Но това състояние отново поражда съмнението, че светът вече не се нуждае нито от големи армии и въоръжения, нито от големи бюджетни разходи за военни цели, нито от съществуването на НАТО. Така че, за да бъдат прекъснати всичките тези „спекулации“, САЩ започват трескаво да търсят нужната им „заплаха“, докато на 11 септември 2001 година, тя просто им „пада от небето“ във вид на четири отвлечени от терористи пасажерски самолета. Те извършват най-голямата и зловеща терористична атака в цялата човешка история, като събарят до основи двете кули на Световния търговски център в Ню Йорк, поразяват част от сградата на Пентагона и оставят след себе си близо три хиляди убити и много хиляди ранени. Тези нападения от въздуха са организирани от терористична организация „Ал- Кайда“ на Осама бин Ладен и по-малко от месец след тях, военни части на САЩ и някои техни съюзници навлизат в Афганистан в търсене на „терорист номер едно“, за какъвто е обявен лидерът на талибаните бин Ладен. Така САЩ влизат в най-продължителната за тях война, която не е приключила и до днес. През 2008 година, към войските на САЩ и техните съюзници се присъединяват и войските на всички страни -членки на НАТО, в т.ч. и на България. Въпреки това, Осама бин Ладен е ликвидиран от американските специални части едва през 2011 година и то не в Афганистан, а на пакистанска територия.
Но още през март 2003 година и паралелно с войната в Афганистан, САЩ, подкрепяни пак от свои съюзници, атакуват отново Ирак, в търсене на своя стар „враг номер едно“ Саддам Хюсеин. Този път предлогът за започването на войната е, че Ирак подкрепя Ал Кайда и че притежава химически оръжия. И тъй като няма нужната за случая резолюция на ООН, САЩ наричат оглавяваната от тях коалиция – „Коалиция на желаещите,“ като в нея се включват общо около тридесетина държави, между които и България. Но трябва да се отбележи, че в нея не участват редица държави-членки на НАТО като Германия, Франция, Норвегия. И така, САЩ, начело на „Коалицията на желаещите“, атакуват Ирак по въздух, суша и море и успяват за съвсем кратко време да окупират цялата страна. Мащабните бойни действия траят около месец, като те постигат само свалянето на режима на Саддам Хюсеин. Но Ирак е напълно разрушен като държава и след оттеглянето на „Коалицията на желаещите“ през 2008 година, в страната се установява истински управленчески вакуум, който се оказа отлична хранителна среда за възникването на Ислямската държава – една чисто религиозна квази-държава, базирана на крайния и изключително агресивен сунитски ислям. По-късно, тази държава се разраства и на територията на Сирия.
След ликвидирането и на тази „заплаха“,
САЩ обръщат поглед към страните от Близкия изток и Северна Африка
и няколко години след войната в Ирак, стартират широко мащабната операция, наречена поетично „Арабска пролет“, която по същество е серия от демонстрации, протести и граждански войни в голяма част от арабските държави. Протестите започват през декември 2010 г. в Тунис и се прехвърлят в Египет, Алжир, Йемен, Бахрейн, Либия и Йордания. Въпреки, че САЩ се опитват да представят тези протести като напълно „спонтанни“, техният широк мащаб и видима организираност, потвърждават опасенията за старателно планирана и подкрепяна от САЩ широко мащабна операция в арабския свят. Но въпреки, че САЩ са идеолозите, подбудителите и организаторите на „Арабската пролет“, те, заедно със своите съюзници, се намесват пряко само в две страни – Либия и Сирия.
В Либия, през февруари 2011 година, в пристанищния град Бенгази, става първият сблъсък между протестиращи и поддръжниците на правителството и това поставя началото на гражданска война в страната. През март 2011 година НАТО стартира кампания за налагане на оръжейно ембарго и на забранена за полети зона, с цел защита на цивилното население и населените места. През юни 2011 година Международния наказателен съд издава заповед за арест на Муамар Кадафи за престъпления срещу човечеството и през октомври същата година той е убит. След това Либия изпада в пълен политически вакуум. Тя и днес продължава да съществува на картата на света, но на практика, тя не функционира като държава.
В Сирия гражданската война също стартира с „Арабска пролет“, когато през март 2011 година няколко стотин души излизат по улиците на Дамаск, с искания за реформи и борба с корупцията. Първото значително военно стълкновение става през юни 2011 година и оттогава въоръжените сражения в тази страна, макар и с известни прекъсвания, продължават и до днес. САЩ започват своето военно участие в Сирия през септември 2014 година, като застават начело на коалиция, включваща няколко държави от Близкия изток. В отговор на тази интервенция, през септември 2015 година, по молба на сирийският президент, Русия, чрез своята бойна авиация започва масирана въздушна кампания срещу бунтовниците от Свободната сирийска армия и Ислямската държава. Всъщност, Русия участва във войната в Сирия от първите дни с доставка на военни хеликоптери и друго оръжие за Сирийската армия, както и с военни съветници. Междувременно, във войната се намесва и Иран, като подкрепя бойните части на Хизбула, които се сражават на страната на официалните власти. В началото на януари 2018 година. се намесва и Турция, която навлиза със своите танкове и войски на територията на Североизточна Сирия. Тя не може да допусне кюрдите да реализират своята голяма цел за създаване на самостоятелна Кюрдска държава. Така, че вече близо 7 години продължава гражданската война в Сирия, която наред с многото човешки жертви и разрушения, води до дезинтеграция на страната. Именно това позволява на Ислямската държава, която вече се е настанила в Ирак, да се разшири на запад, като се настани в източните части на Сирия.
Но не само включването във войната в Сирия, прави
Русия една от новите „заплахи“ за САЩ.
Още с встъпването си в длъжност като президент, Владимир Путин поставя началото на възстановяването на икономическата и военна мощ на Русия и на завръщането й на международната сцена като достойна и уважавана държава, постоянен член на СС на ООН и притежаваща голям ядрен потенциал. И макар, че днес Русия се нарежда едва на 9-то място в света по броя на своето население, както и на същото 9-то място по своя БВП, тя си остава най-голямата по територия страна в света, а това е огромен ресурс, за който са се водили множество войни, в т.ч. и Втората световна война. Така, че от тази гледна точка, САЩ имат основание да считат Русия за „заплаха“, дори за „сериозна заплаха“, особено ако тя се отъждествява с „Империята на злото“, както американците наричаха Съветския съюз по време на Студената дойна. Това обяснява защо, след като „диктаторите“ в Близкия изток вече не са „най-голямата заплаха“ за САЩ, идва ред и на Русия тя да поеме тази „почетна роля“.
За постигането на тази цел, веднага се „вкарва в оборот“ съседна Украйна. Знаейки, че Русия не би останала безразлична към присъединяването на Украйна към ЕС и НАТО, САЩ, по образеца на „Арабската пролет“, организират през есента на 2013 година т.н. „Евромайдан“, който успява да свали от власт про-руския украински президент Виктор Янукович. В отговор на тази провокация, руското население в източните украински области Донбас и Донецк, започва въоръжена борба за получаването на по-голяма автономия, а след проведен референдум в Крим, където руското население е над 90%, през март 2014 година тази област се самообявява за независима република и се присъединява към Руската федерация. Така Русия, която подкрепя борбата на източните украински територии за по-голяма автономия и включва в своите граници Крим, веднага бива заклеймена от САЩ и нейните съюзници като „агресор“, който си позволява да „прекроява“ границите на Европа. А никак не е трудно една „страна-агресор“ да бъде обявена за „най-голямата заплаха“ за целия свят.
Разбира се, САЩ отлично знаят, че Русия няма никакви агресивни намерения нито към своите съседи, нито към която и да е друга страна по света. Но за да могат да продават своите оръжия на тези съседни страни, някои от които са и членки на НАТО, те трябва да бъдат държани в постоянен страх от „агресора“. Наред с това, съществуването на тази „най-голяма заплаха“ между Европа и Америка, напълно оправдава и съществуването на отбранителния съюз НАТО. Но има и още нещо! Русия е един от най-големите производители и износители в света на петрол, природен газ и оръжие и именно в тези сфери, тя се сблъсква пряко с конкуренцията на САЩ. Днес Русия снабдява с природен газ голяма част от европейските страни, в т.ч. и България и САЩ не крият усилията си да я изместят от този голям пазар. Те открито заплашват европейските страни, които купуват газ от Русия, че „ще си имат неприятности в бъдеще“. Те дори най-безцеремонно поискаха Германия да се откаже от строителството на „Северен поток“ 2, базирайки се на безпрецедентния опит с България, на която направо наредиха да се от откаже от Южен поток и тя най-покорно се подчини.
Но независимо от този пряк сблъсък на двете страни в битката им за европейския газов пазар, Русия последователно подкрепя САЩ в усилията им да спрат ядрената програма на Иран и спомага за отказването на Северна Корея от ядреното оръжие. Русия е готова и на по-тясно сътрудничество със САЩ в борбата им с международния тероризъм, и по-конкретно, в съвместната им борба срещу Ислямска държава в Сирия. И като се отчете неоспоримия факт, че икономическият потенциал на Русия е пет пъти по-малък от този на САЩ, а руският военен бюджет е десет пъти по-малък от американския, става повече от ясно, че обективно Русия, дори и да иска, не може да бъде „заплаха“ за САЩ , а още по-малко да ги измести от лидерската им позиция в света. По начало, Русия не се стреми към еднолична лидерска позиция в света, а настоява тя да бъде призната като световна сила и да бъде третирана като равна с другите световни сили. Русия просто иска да бъде една от водещите сили в света или с други думи, тя настоява за един „многополюсен свят“. Но за САЩ за сега е удобно да третират Русия като „най-голяма заплаха“, за да тушират, колкото е възможно, застрашителното утвърждаване на Китай като световна свръх-сила, която единствена реално би могла да отнеме американското лидерство в света.
Китай и днес е лидер в света по брой на своето население и по брутен вътрешен продукт. Все още експертите спорят за размера на китайския военен потенциал, но те са единодушни, че той вече е надминал руския военен потенциал, който доскоро се считаше за втори в света, след американския. Така, че САЩ напълно основателно трябва да считат, че
единствената страна, която може в скоро време да отнеме тяхната лидерска позиция в света е Китай.
Още повече, че Китай, като една от най-древните цивилизации в света, която е научила уроците от своята хилядолетна история, днес търси своя собствен път на развитие и достойно място в света. За разлика от Съветския съюз и другите социалистически страни, които, след края на Студената война, се разделят завинаги със социализма, Китай успява да запази социалистическата си система, като, без да се отказва от централизираното планиране, приема големите предимства на свободния пазар и преди всичко на конкуренцията, която той поражда. Китай запазва държавната собственост, но наред с нея, тя дава път и на частната собственост, като в същото време, дава предимство на обществения интерес пред частния.
Но за разлика от икономиката, където Китай умело съчетава най-доброто от социалистическата и от капиталистическата системи, в политиката и по-конкретно, в управлението, той се придържа стриктно към централизма и еднопартийната система. Основанията за това са както многовековните традиции, така и днешните реалности в Китай. В тази страна, която има над милиард население, с различна националност и етнически произход, както и с различни вероизповедания, днес, както е било векове преди това, действат силни центробежни сили, които се опитват да я разкъсат на отделни по-малки държави. И за да се запази целостта на Китай и днес той се нуждае от силна централизирана власт, чиято дългосрочна политическа стабилност може да гарантира само еднопартийната система на управление. Това обяснява в голяма степен защо западните демократични форми на управление не само че не са застъпени в днешен Китай, но и тази страна постоянно е обект международен натиск за нарушаване на правата на човека.
Но независимо от това, в своето настъпателно развитие през последните десетилетия, Китай успешно развива подхода, избран от Германия и Япония след края на Втората световна война, когато тези две победени държави, се отказват завинаги от териториални завоювания чрез войни и като прилагат схемата „win-win“, тръгват да „завоюват“ света със стоки, инвестиции и технологии, като отварят и своите пазари за чуждите стоки, инвестиции и технологии. Китай по същия начин отваря пазара си за чуждите стоки, но предоставя специални привилегии за привличане на чуждестранните инвестиции и технологии. И тези специални привилегии подтикват почти всички големи международни корпорации, включително и американските, да прехвърлят много от своите производства и технологии в Китай и по този начин, за един сравнително кратък период от време, в китайската индустрия се влива един огромен инвестиционен ресурс. И докато редица развити страни изпитват сериозни икономически затруднения и отчитат отрицателен ръст,
Китай години наред отчита годишен икономически ръст над 10%
Така, само в рамките на едно поколение, през последните две десетилетия, Китай се утвърждава като мощна индустриална държава, с най-голям брутен вътрешен продукт в света. И неслучайно светът започва да говори за „китайското чудо“.
Така, за сравнително кратък период от време, Китай от вносител на инвестиции и технологии се превръща в техен износител. След като залива света с високотехнологични и качествени стоки, произведени по най-съвременни чуждестранни технологии и натрупва огромни парични резерви, Китай започва реализацията на невиждани по мащабите си глобални проекти за изграждане на транспортна и водна инфраструктура по цялото земно кълбо. Успял да се справи с бедността за рекордно кратко време чрез изграждането на своята инфраструктура, Китай започва да изнася своя опит по всички континенти, като предлага да изгради цял набор от транспортни и водни съоръжения, които са от ключово значение не само за страните, където те се изграждат, но и за целия свят. През 2013 година Китай лансира проекта за изграждането на шест наземни инфраструктурни коридори по трасето на т.н. „Път на коприната“.Този мега-проект засяга 68 държави и близо 65% от населението на земята. Така Китай започва постепенно да „завоюва света“ не чрез войни, а чрез изграждане на инфраструктура, която е най-добрата основа за развитието на страните, включени в тези проекти и особено за борбата с бедността в тях. А това, наред с икономическата изгода, която носи на Китай, повишава и неговото политическо влияние както в отделните страни, така и в целия свят. Така, че ако САЩ трябва да се страхуват от някоя страна, която реално може да застраши тяхната лидерска позиция в света, това е Китай.
Но Китай, поне за сега, няма претенции да заеме тази позиция, като измести САЩ от нея. Той не желае да бъде едноличен лидер, а иска да бъде „един от многото лидери“ или с други думи и Китай, както и Русия, настояват за един многополюсен свят. Китай счита, че прилаганата от нея социалистическа система е не по-малко жизнена от капиталистическата и че двете системи могат да съжителстват мирно и безконфликтно, без да се стремят към превъзходство, а още по-малко, към елиминирането на едната от тях. Дори Китай разчита, че конкуренцията между двете системи би оказала стимулиращо въздействие за развитието на всяка една от тях. Нещо повече! Една такава лоялна конкуренция между двете системи, изградена на взаимно признаване и зачитане и на принципа „win-win, би довела да тяхното взаимодействие при решаването на някои глобални проблеми, които изискват мобилизацията на целия свят. Като първа практическа стъпка в тази посока, Китай предлага на Русия, двете страни, като представители на две различни обществено-политически системи да си взаимодействат и сътрудничат не само в търговията и промишлеността, но и в сферата на сигурността. При постигането на едно такова признаване, зачитане и взаимодействие, в света би имало място и за други обществено-политически системи, различни от досегашните. И тогава би могло да се говори както за един „много-полюсен свят“, така и за един „поли-системен свят“.
За сега САЩ избягват откритата конфронтация с Китай,
като все още те се въздържат да обявят тази страна като „най-голямата заплаха“, за каквито отдавна са заклеймени Русия, Иран и Северна Корея. Но обстоятелството, че те вече прилагат и към Китай механизма на т.н. „икономически санкции“, които са основното оръжие срещу страните, обявени за „най-голяма заплаха“, показва, че на практика, САЩ включват и тази страна в групата на „най-опасните държави“. САЩ вече започнаха една „война“ срещу Китай, която не се води на бойното поле, а на полето на търговията и главното оръжие в нея са митата. Но за разлика от всички другите страни, в т.ч. и Русия, които САЩ обявиха за „най-голяма заплаха“ и които видимо отстъпват на американския икономически и военен потенциал, Китай вече има по-голям брутен вътрешен продукт от американския и вече е на път да задмине и американската военна мощ. Не бива да се забравя също, че китайците са създателите на бойните изкуства, при които нападнатият използва силата на нападателя, така че е много трудно да се предвиди какъв ще е резултатът от прекия сблъсък между тези две свръх-държави. Но във всички случаи, би било най-добре изобщо да не се стига до такъв сблъсък. И тъй като това е почти невъзможно да се постигне при настоящия световен ред, единственият спасителен път е да се създаде нов световен ред.
Всъщност,
съществуват три възможни сценария за бъдещето на световния ред
– песимистичен, оптимистичен и катастрофален.
Песимистичният сценарий се базира изцяло на статуквото,
което съвпада с интересите на САЩ и неговите съюзници. При него се запазва досегашният световен ред, който води началото си още от колониалната епоха и е изграден като пирамидална структура. На върха на пирамидата са развитите страни, а най-отгоре е едноличният, за сега, световен лидер САЩ, макар че в миналото е имало и други лидери. Най-ниско, в основата на пирамидата са всички т.н. „развиващи се страни от Третия свят“, повечето от които са бивши колонии. По средата на пирамидата са всички останали страни. По принцип, пирамидата е изключително устойчива структура, защото горните слоеве притискат долните и шансовете тя да се само-събори, са почти нищожни. Но при първите сериозни сътресения в основата на пирамидата, първо се сгромолясва върхът, което може да доведе и до катастрофалното рухване на цялата пирамида.
Трябва да се отбележи, обаче, че във вътрешността на пирамидата на настоящия световен ред са заложени голям брой взривоопасни конфликти и предизвикателства, които днес държат света в постоянно напрежение. Това са гладът и масовата бедност в „страните от Третия свят“. Това са междудържавните вражди на идеологическа, търговско-икономическа и религиозна основа. Това са вътрешнодържавните етнически и религиозни вражди. Това са нестихващите миграционни потоци от бедните към богатите страни. Това е плъпналият по целия свят международен тероризъм. Това са оръжията за масово унищожение и на първо място, ядреното оръжие.
Тези конфликти и предизвикателства винаги могат да доведат до граждански войни вътре в страните, до въоръжени сблъсъци между съседни държави и дори до по-широки военни пожари, обхващащи целия свят. Не е изключено, някои държави в дъното на пирамидата, които искат „да се промъкнат по-нагоре“, да се опитат да постигнат това, като се снабдят с оръжия за масово унищожение. Но най-голямо напрежение е заложено във върха на пирамидата. Тук са най-силните държави в света, които притежават и ядрено оръжие. Повечето от тях са бивши колониални държави, които са участвали пряко в изграждането на пирамидата на настоящия световен ред и е напълно разбираемо, че тези държави ще бранят до край сегашното статукво. Но ако другите държави поемат по-твърд курс за промяна на това статукво, много лесно може да се стигне до катастрофалния сценарий.
Така, че макар и най-малко желан,
катастрофалният сценарий е напълно възможен.
Той може да бъде провокиран както от конфликта между великите сили, така и от войнстващият национализъм на отделни държани, от крайно левият или десният политически екстремизъм или от религиозният фанатизъм, които постепенно набират сили в различни части на света. При един такъв сценарий, обаче, крайният резултат трудно би могъл да се определи като „нов световен ред“, при условие, че човечеството бъде унищожено в една Трета световна война. Или в „най-добрия случай“, днешният световен ред, би отстъпил мястото на враждуващи помежду си авторитарни режими и диктатури или на пълна анархия.
Затова
оптимистичният сценарий е най-добрата алтернатива
както на песимистичния сценарий, така и на катастрофалния, защото той се базира на интересите на повечето страни по света. Той може да бъде наречен и спасителен, защото е най-сигурният път, за да се избегне катастрофалния сценарий.
А това означава да се изостави завинаги досегашната пирамидална структура на световния ред и тя да се замени изцяло с пространствено-мрежовата структура на новия световен ред, в която е отредено равно-поставено място за всяка отделна държава. В изградения по този начин нов световен ред, пак може да има държави-лидери или „полюси“, но те ще са „лидери между държавите“, а не „лидери на държавите“. С други думи, в новия световен ред няма да действа принципът на субординацията, т.е. няма да има управляващи и подчинени държави. Това предполага
връзките между държавите да бъдат само хоризонтални,
като те могат да образуват помежду си различни групи, коалиции и съюзи, но само и единствено на равноправна основа. Наред с държавите-лидери в света, може да има и държави-лидери в отделни райони по света. Държави-лидери може да има и в различните обществени сфери, като например, наука, технологии, космос, корабоплаване, архитектура, дизайн, изкуство, спорт. По този начин, в света може да има едновременно много държави-лидери или полюси, които ще съществуват съвместно, на основата на пълно равноправие и взаимно зачитане.
В един такъв свят с много полюси, могат да съществуват всякакъв вид държави, стига те да не заплашват съществуването на другите държави. Наред с тези най-различни, но напълно независими държави, могат да съществуват мирно и съвместно и различни обществено-политически системи. Нещо повече! Както предлага Китай, тези системи могат да си взаимодействат и сътрудничат във всички сфери от взаимен интерес, включително и в сферата на сигурността. В един такъв много-полюсен и поли-системен свят, не би трябвало да има никакви бариери пред свободното движение на хора, стоки, услуги и капитали. Широко прилаганият в днешните търговско-икономическите отношения принцип „един печели-останалите губят“ трябва да бъде отхвърлен изцяло. Противопоставянето и конфронтацията между държавите трябва да отстъпят място на сътрудничеството и взаимопомощта. Всички спорове и конфликти трябва да се уреждат само с преговори. Войните, като средство за решаването на конфликти и за завоюване на нови територии, трябва да бъдат изоставени завинаги. Вместо за нови земи и територии, държавите трябва да се борят за нови пазари. Тогава светът би се превърнал в един общ дом на всички държави и за всички обществено-политически системи. Тогава, в един такъв общ дом, борбата с болестите, глада, бедността, промяната на климата, международната престъпност и тероризъм биха станали обща задача и грижа на цялото човечество и това ще увеличи многократно шансовете за успех.
Какво по-добро от това! Но внимание!
Възможен ли е свят без войни?
А какво ще правят многомилионните армии по света? Какво ще произвеждат военно-промишлените комплекси на големите държави? Едва ли държавите, които притежават тези армии и комплекси, доброволно и мирно ще се откажат от досегашната си роля да решават съдбата на света. Но както се вижда, алтернативите на днешното статукво са само две! Или оптимистичният сценарий или катастрофалният. Време е човечеството да прояви отново своята зрялост, като избере оптимистичният сценарий, който единствен може да осигури неговото оцеляване. Ето защо е нужен на човечеството нов световен ред!