След като изгуби псевдореволюционната си манифестност и патоса да ни внушава уважение към труда, какъв е смисълът на 1 май днес? Какво честваме: икономическия си невървеж, широката социална ножица или обзелите ни апатии?
Коментар на Мирела Иванова, Дойче веле
"Младежката безработица надхвърля 30% у нас." - из новините на Вести.бг
Революционният някога Първи май днес може да има много имена – БСП е взела решение да го отбележи под алените си знамена като Ден на гнева. Емоциите на трудовия празник могат да бъдат прочетени през различни лупи. През тази на носталгията например. Доста употребявана в трудни времена като днешното, тя умилително ни напомня задължителните манифестации на всички трудещи се и социалната идилия, в която нямаше нито безработица, нито милионери, нито пазар на труда.
Ако разгледаме деня на труда през лупата на търсенето и предлагането на работни места и за целта прегледаме внимателно обявите, ще останем с впечатление, че страната ни е доста просперираща: търсят се най-вече пазачи и охранители, които да пазят и охраняват наличния просперитет. Следващите по масовост обяви са за продавачки – голям парадокс при свитото потребление.
Престижно ли е да се работи всъщност?
Третата лупа е в ръцете на министъра на труда и социалната политика Тотю Младенов, който вижда през нея, че "въпреки сложната икономическа ситуация през последните три години средната работна заплата се е повишила от 609 лева през 2009 година до 707 лева през 2011 година. Безработицата към 31 март пък е 11.5 процента и се наблюдава леко сезонно раздвижване".
Аз също държа лупа, която ми разказва анти-мита за "прословутото българско трудолюбие". На никого не му се работи особено, защото почтеният труд се обезцени на ента степен и с него не се печелят нито пари, нито обществен престиж. Масовата тяга е към някаква далавера или удар, манталитет, който рязко разцъфтя в постпреходния опит и днес берем гнилите му плодове. Днес е престижно да си бизнесмен на ръба на закона, да си търговец на влияние, еманципирана мутра, собственик на заложни къщи или обикновен лихвар. Дори като такъв можеш да си позволиш лукса да наемеш бригада от биячи, за да поддържаш уважение към отрудената си персона. Не ми се отваря и дума за големите хиени, които вече са обществено признати и медийно легитимирани съчинители на басни за първия си милион.
Отвъд гнева – в апатията
Затова и 1 май изглежда не като ден на гнева, а на апатията – на всички ни е дошло до гуша от масовия икономически невървеж, разчекнатата социална ножица, руинирания малък и среден бизнес, сринатите авторитети на преподавателските и лекарски професии, късата каишка, на която се изредиха да ни държат всички управлявали ни с нашите гласове правителства.
Днешното управление също ще види зор с някои от добрите си идеи. Трудно ще се събере някаква трудова енергия, камо ли ентусиазъм, за да обърнем палачинката. Ценностният фундамент, който крепи и мотивира гражданите да работят за себе си и за обществото, е доста прогнил, крилатите мисли и български поговорки, обобщаващи високия смисъл на труда съвсем са изветрели. Мързи ни дори да си изчистим боклука – и какъв ти тук гняв, какви ти двайсет лева, с които се повишава минималната работна заплата...