Ако сте забелязали, на граничните пунктове на България има табели със следния текст: „Добре дошли в България! Член на Европейския съюз.“ Първата част излъчва гостоприемство и приветливост, учтивост, присъща на цивилизованите общества.
По-сложен е въпросът с втората част от приветствието към новодошлите. Че страната ни е член на Европейския съюз, е юридически факт. Но ако минавате от Гърция в България например, това се явява важно уточнение заради някои фрапиращи разлики. Влезете ли в „България – член на Европейския съюз“, лицата на хората стават навъсени, околният пайзаж – ожулен (неизмазани къщи, разхвърляни дворове), пътищата – с очевидна нужда от рехабилитация, а голяма част от „къщите за гости“ с европейски звезди са ...без гости. Но да спрем дотук. България е член на ЕС де юре, де факто – не. В уточнението личи някаква показност, присъща на комплексираните общества.
Същото може да се каже и за управление, което прави гигантски капитал от комплиментите на чужденците, без да отбележи наум, че тези хвалби, усмивки и потупвания по рамото може пък да са „пунта мара“.
Виж, когато нещата опрат до пакет „Мобилност“, върховенство на закона, Шенген, еврозоната, борбата с корупцията и така нататък, публичното ласкателство и притворство изчезват.
Както изчезнаха в последния доклад на Европейската комисия, огласен преди премиерът Борисов да се разсърди на партиите и гневно да произнесе един присъщ за него кратък монолог пред журналистическите микрофони (6 юни): „Много се наслушахме на популизъм. (...) Затова взехме решение на Министерски съвет, издадохме постановление, входирахме го снощи в парламента, събрахме се сутринта с групата, за да го защитят и вкарваме закон за 1 лев партийна субсидия. Да видим тогава как ще се оправят партиите на следващите избори, как ще плащат, как ще плащат на социолози и политолози. Няма да търпя повече върху ГЕРБ да се упражнява който и да било! Толкова са ми ясни тези игрички - те да са хубавите. Аз бих на изборите, помните, като кмет без 1 лев, без партия, без нищо“.
Повечето наблюдатели веднага отбелязаха, че предложението идва, за да затъмни острите критики на Европейската комисия към България (помните как ги правеше тези работи героят на Дъстин Хофман в „Да разлаем кучетата“). Че идеята била популистка. Да допълним – и мега екстравагантна.
През ноември 2016 година при провеждането на най-успешния референдум в новата история на България (който не мина на косъм), два и половина милиона българи се съгласиха с формулата „един лев за един глас“ с автор Слави Трифонов и екип. Но вотът тогава, в който участваха 3,5 милиона гласоподаватели, бе наказателен. Бе израз на протест и същевременно – на надежда, че това е първата крачка към една радикална промяна. Над три милиона отидоха до урните, скърцайки със зъби и заканвайки се на властта. За създаването на подобни настроения допринесе и фактът, че системните партии се дистанцираха от допитването, сякаш много се страхуваха от Слави и от резултатите. Системните партии дума не казаха по предложенията в допитването, докато течеше кампанията, където всеки можеше да изрази гледната си точка за или против. Не казаха нищо и от ГЕРБ, към които основно бе насочен гражданският протест в урните. Сега, внезапно, партията и нейният лидер демонстрират огромна решителност да претворят в дела народната воля. Нима и те протестират? Срещу кого? За какво? Наказват себе си? Или може би нас?
Истината е, че сегашните партийни субсидии са безобразно високи в държава, която заема всички последни места в европейските класации – доходи, доплащане за здравеопазване (до 40 на сто!), продължителност на живота, социално неравенство. Страна, която на последните европейски избори постави антирекорд по участие, което е показател за масово отчуждение от политическия процес, апатия, вероятно дори – отвращение от политически елит, демонстриращ ненаказуемост, високомерие и тотално неразбиране за задълженията си на публични и държавни постове. Те смятат, че на тях им се полага лукс, на нас – послушание, независимо че ги финансираме с данъците си.
Партиите, особено тези с достъп до властови ресурс, трябва спешно да преосмислят поведението си според обществения договор, който се сключва в утвърдените демокрации. И да скъсат този, който задкулисно са сключили с олигархичните и бизнес кръгове. Реализирането на формулата „един лев за един глас“ не е стъпка в посока на освобождението от съществуващите зависимости, а в посока на законодателното им бетониране.
Не бива да има никакво съмнение – при драстично орязване на държавните субсидии рязко ще се увеличат даренията. Често пъти – от самите членове. Де юре, не де факто. Практиката е позната – сума, чиито „дарител“ трябва да остане неизвестен (освен това анонимните дарения са забранени), се разпределя в партийните финансови отчети по списък – Марийка Стоянова – десет лева, Иван Иванов – сто лева. И така – сто пъти! Вратички винаги е имало и винаги ще се намерят. Години наред заобиколните пътища за финансовото осигуряване на партиите бяха обект на обществена дискусия, за да си стигне до сегашните 11 лева за един глас. Вярно е, че са много, защото не доведоха до нищо друго освен до партийно самозабравяне и арогантност. Те трябва да се редуцират, но не трябва целият дебат да бъде хвърлен в коша и да стартира от самото начало.
Има различни модели за справедливо и безрисково финансиране на политическите партии, така че да работят прозрачно и без ярки зависимости. На представените в Народното събрание и в Европейския парламент може да се отпуска базисна сума с разумен бонус за тези, които са спечелили повече избиратели. Може да се въведе горен таван. Може да се наложи още по-строга отчетност, да се намали субсидията поне наполовина и сумата ще бъде напълно достатъчна в глобалната ера, където добрите идеи в обществена полза бързо печелят привърженици. На европейските избори един независим кандидат без ресурс и с онлайн кампания (Минчо Христов) взе повече гласове от управляващите „Атака“ и НФСБ.
Накратко – добри решения има, но допълнени с два задължителни елемента – почтеност от страна на политиците, институционален и граждански контрол. Да, трябва пълен контрол и непримиримост към антидемократичните рефлекси.
Последните думи, съзнавам, звучат клиширано, надуто, превзето, но има прекрасен пример, който илюстрира верността им. Въвеждането на преференциите и ниският праг на валидност (както и запазването му след промяната преди два месеца) бе добро решение за ограничаване на диктата на партийните централи и внасянето на желания от гражданите мажоритарен елемент в изборите. Години наред журналисти и експерти се борихме за това и успяхме. И какво от това?! На последните избори преференциите се използваха за маркиране и отчитане на купения вот. В България очевидно практикуваме някаква перверзна форма на демокрация, улеснявана от гражданско примирение и нежелание за контрол върху процеси, които са фундамента на едно демократично общество – честните избори.
От предупреждението, че „купуването и продаването на гласове е престъпление“ няма никаква полза. То е като уточнението, че България е член на Европейския съюз.
Най-вероятно драстичното намаляване на субсидиите няма да се приеме във варианта, защитаван чак сега от ГЕРБ. Сигурно ще се намери компромис, тъй като останалите партии в Народното събрание не са склонни да подкрепят внезапни хрумвания.
Но с подобен акт темата за почтеността в българската политика, черните каси, корупцията, липсата на върховенство на закона, личното облагодетелстване от властта, непрозрачността на обществените поръчки и схемите, по които се реализират, не бива да приключва.
Парите, които търговците на гласове раздават, са от сивата икономика, те имат престъпен произход и занапред могат да генерират само престъпност.
Не мислете, че олигархията и закулисието финансират и купуват само големите партии. Те създават и техните сателити. Финансират и нововъзникващи партии.
Граждани, ядосайте се най-накрая!
От имитациите, от начина на живот, от популизма и лесните решения, с които ви (ни) залъгват.
В противен случай на граничните пунктове спокойно можем да сменим табелите и поне честно да обявим: „Добре дошли в Пунта мара – член на Европейския съюз“.
Вход – един лев.