Напоследък в медиите се случват интересни събития – казвам „в медиите“, защото извън медиите сигурно се случват и още по-интересни, но ние няма как да знаем за тях. Те доведоха до изригване на поутихналата напоследък русофилофобия, въвлякоха даже и самия президент, който се оказа ангажиран не само с конкретна партия, но и с конкретна държава. Знам! Знам, че думата „оказа“ не е точна, защото тя изразява нещо, което не сме знаели, а сме научили чак сега, но нека я оставим така.
Като част от тези събития се появи и новината, че по случай 9 септември 2019 стартира новата телевизия „Първи канал“. Медиите получили прессъобщение (някои даже го публикуваха), в което се казва: „Първа програма“ съживява спомените за Народната република навръх 9 септември. Новият канал ще е първият телевизионен кооператив в България. Идеята за създаване на соцтелевизията идва от повишения интерес на обществото към епохата на социализма. Телевизията тръгва по кабелните оператори в страната и онлайн“. В момента по въпросната телевизия тече „На всеки километър“, по-специално епизодът, когато младият Ламбо, правейки се, че свири на китара, предава по морза важни данни на съветското разузнаване.
Казва се също и това: „Целевата аудитория на новата кабелна програма ще са носталгиците „по онова време“.
И следва да се запитаме: колко, аджеба, да се е повишил интересът на обществото към епохата на социализма и колко, аджеба, са „носталгиците“, та са се оказали достатъчни да им се направи отделна телевизия? Но и съвсем малко да са,
пак си струва един размисъл върху явлението „носталгия“
Всъщност носталгия значи друго. Да кажа ли какво значи буквално? Означава тъгата на античния герой, когато е далеч от дома, и желанието му да се завърне, обикновено с кораб по море, за което говори думата νόστος. После започва да се употребява за всяка тъга по родината, когато я изпитва някой, който е далеч от нея. След това към значението се прибавя и тъга по нещо отминало, например младостта и носенето на пиене. През последните години се прибавя и тъга по социализма. В "Уикипедия" четем, че между XVII и XIX век носталгията се е считала за болест и е била обект на лечение.
Ние ще се занимаваме само с най-тясното значение на думата – носталгия по социализма – и като кажем „носталгия“, ще разбираме именно нея.
Човекът винаги иска нещо повече. Искал е нещо повече дори в рая. И на всичко отгоре даже се гордее с тази особеност на характера си – волния, непокорен, вечно търсещ откривателски дух! Демокрацията е създадена да обслужва стремленията именно на този дух. Или поне да дава привидност, че го прави.
Човекът е убеден, че не получава всичко, което заслужава. Това е резултат от гордостта, тщеславието и прелестта, в която е изпаднал. Ако не спечеля конкурса „Мис Вселена“, няма да обвиня себе си, задето съм дебел и космат мъж, а ще хвърля всичко върху корумпираното и некадърно жури или върху „системата“, която допуска такова жури изобщо да съществува!
Има две стоки, които популизмът продава
като топъл хляб на популуса: бъдещето и миналото.
И двете няма как да ги пипнеш, и двете са продукт на фантазията, нищо че миналото вече се е случило – познавах човек, който, докато е бил войник, е правил службомери, броял е дните, крещял е „Уволнение!!!“, пял е за дизела червен. Но когато дойде време аз да влизам в казармата, човекът – доста по-възрастен от мен – сложи ръка на рамото ми и в желанието си да ме разведри, каза: „Казармата се оказа последното хубаво нещо в живота ми“. Днешната казарма не е като онази във Варшавския договор и поради това вече е време и тя да стане обект на носталгията. Какво, не искате ли пак казарма? Толкова хубаво беше, когато с маршова стъпка се кълняхме под червеното знаме във вярност на комунизма!
Човекът е устроен така, че да пренебрегва това, което има, за да бленува по онова, което няма. Ако има бял кон, ще мечтае за черен; ако има черен кон, ще мечтае за бял. Помня как при социализма (аз съм от едно гранично поколение, което с единия крак е тогава, а с другия е сега), помня как самата дума „западно“ беше вълшебна; тираджиите бяха аристократи, защото освен дъвки, цигари и шоколад, освен парцалки и парфюмчета, носеха списания, плакати и грамофонни плочи, носеха и валута (конвертируема!) и тя ги обгръщаше в особено мистичен ореол. Тогава трудно се пътуваше по света, защото мнозина гледаха да не се върнат. Някои даже бягаха с раници през границата с риск да стрелят по тях на месо и прекарваха тежки месеци в бежански лагери, само и само да отидат в този пусти Запад. Цензурата забраняваше книги, музика и филми, и то включително от автори с твърде левичарски разбирания, защото на Запад не можеше и ляв да си като хората – истинските леви бяха само комунистите в Съветския съюз и евентуално онези, които следваха тяхната линия.
Дефиницията за права линия беше
„линия, успоредна на партийната“
Именно защото човекът е устроен така, миналото и бъдещето са се превърнали в ценна политическа стока. Носталгията по социализма има както вътрешнополитическа, така и външнополитическа стойност. Логиката на вътрешната е тази: сега не се чувствам добре - сега не е социализъм - при социализма бих се чувствал добре. Да, срамно е, но „венецът на еволюцията“ разсъждава така или поне така разсъждават повечето лаврови листенца в него. Коя партия може да ни върне социализЪма, деца? Со-ци-а-лис-ти-чес-ка-та! Анадънму?
Така и външнополитически: с коя държава бяхме приятели при социализЪма, деца? Със Съветския съюз (нищо че точехме лиги по Щатите и Западна Германия). Тоест ако сега станем приятели с Русия, ако Мечката и Лъвът стиснат лапи, социализмът ще се върне и всички ще отидем на бригада да продължим строителството на комунизма оттам, докъдето бяхме стигнали.
Очевидно, че става дума за пропаганда и манипулация
Но защо пропагандата, която по правило се прави от интелигентни и информирани хора, не е насочена към разума и към интереса, а към ирационални състояния като носталгията. Защо не кажат: ние и тези, от чието име говорим и които ни плащат, можем да ви предложим нещо по-добро и то е еди-какво си. Пък нека излъжат, след месец-два никой няма да помни. Може би го правят именно, защото са не толкова интелигентни, колкото информирани и познават политическата мощ на носталгията, на копнежа по недостижимото. Може би просто свързват емоции с образа си, та после, каквото и да кажат, каквото и да направят, да изглеждат симпатични и най-важното – прави.
Но има и нещо друго. Носталгията не е само красиво чувство, не е само поетичен копнеж по нещо невъзможно, не е само създаване на идеал. Носталгията е и омраза. Омраза към този, който ни отне всичко това! Ако непостижимите идеали са знамето на революциите, омразата е техният двигател.
И ето я целта на една носталгико-социалистическа телевизия – да облече мечтата в забравени образи от малкия екран, а след мечтата да дойде и омразата. Научаваме, че голям и сплотен екип упорито работи, за да събере стари филми, музикални и развлекателни предавания, образователни програми. Кой е този екип? Как се казват хората в него. На сайта няма данни нито за хора, нито за фирми; нито за екип, нито за собственици, въпреки че по Закона за мерките против изпирането на пари (ако не се лъжа, чл. 10) всяко дружество, включително медиите, трябва да указва ясно фактическия си собственик. И повечето медии го правят. Не го правят само сещате се кои. Чия е тази телевизия? Как и откъде се финансира? Някой срамува ли се да отговори?
И още. Цялата тази носталгична програма, която ще блика от периода 1944-1989, как се набавя? Откъде? Всичко това е собственост на БНТ. БНТ участва ли в начинанието, което се кичи с марка, свързана с БНТ – „Първа програма“? БНТ знае ли изобщо какво се случва? БНТ има ли намерение да получава някакви пари заради това, че се създава цяла нова медия с нейна програма, с нейна интелектуална собственост? БНТ е обществена телевизия и обществото се интересува от отговорите на тези въпроси – както русофилите, така и русофобите, макар че организация с име „Русофоби“ няма. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.