Президентът на републиката Румен Радев скоро ще бъде изправен пред отговорността да финализира процедурата по избор на нов главен прокурор. Излишно е да се ползват патетични думи относно важността на това събитие. За всеки български гражданин е ясно, че става дума за определяне хоризонта на развитие на държавата през следващото десетилетие.
Целта на този текст е да хвърли светлина върху проблема от обществена и политическа гледна точка, а не от юридическа. Този подход позволява да се посочат ключовите въпроси, на които трябва да отговори президента, без да се губи аудиторията необременена от конституционноправна и наказателнаправна компетентност. Строго специализираният анализ е непосилен за кратки текстови форми, още повече той не би бил нищо повече от синтез на вече проведен правнополитически дебат.
Необходимо е да се подчертае, че последното, което президентът ще оценява след 24 октомври е личността на кандидата за главен прокурор. Наличието на дискреционна власт е недискусионен въпрос, произтичащ от естеството на реда за избор. Смисловите прилики между отлагателното вето и предвидената възможност за възобновяване на процедурата при неиздаване на указ е проблем, върху който трябва да разсъждават конституционалистите. Присъединявам се към твърдението на Васил Мръчков, че „в рамките на това производство обаче не могат да се обсъждат въпроси, свързани със суверенната и дискреционна преценка на държавния глава за професионалните и нравствени качества на назначеното от него лице“[1].
Правната уредба, празнотите и простора за реакция
Любопитна е правната уредба на правомощието на президента да назначи или не кандидата за главен прокурор, при все че през 1999 г. е наличен прецедент за отказ.[2] Наблюдава се своеобразна законодателна аномалия – в Конституцията властта на държавният глава за преценка е най-широко разгърната, а в Закона за съдебната власт и Правилата за назначаване на председател на ВКС, ВАС и главен прокурор тя е отразена само частично. Конституционният съд не се е произнасял по тези въпроси. Не би било пресилено да се подозира, че както Парламентът, така и Висшият съдебен съвет подценяват разпоредбата на чл.129, ал. 2 от КРБ[3] и не се съобразяват с нейната цялост. Например, възможността държавният глава да не освободи главния прокурор, когато са налице предпоставките за това, не е отразена в ЗСВ. Липсва яснота и относно съдържанието на повторното предложение за същия кандидат по смисъла на чл. 173, ал. 2 от ЗСВ. Добавката „същият кандидат“ не е известно дали е в духа конституционната разпоредба – Конституционният съд не е сезиран с такова питане. Не е спорна логиката на твърдение в посока, че при толкова празноти в уредбата на финализирането на процедурата по избор на главен прокурор, пред държавния глава е разгърнат простор за реакция.
Преди да стигне до професионалните и нравствени качества на кандидата за главен прокурор, се налага президентът да даде оценка на наказателната политика на държавата през последните години, както и на резултатите от работата на сегашния главен прокурор и проведената реформа в правосъдието със създаването на специализиран наказателен съд.
Улеснение предизвиква еднозначността както на понятието „наказателна политика“, така и на субекта, който я реализира. Тя произтича от разпоредбата на чл. 105, ал. 2 от КРБ. В същия дух изрично подчертава и Борис Велчев „едва ли някой се съмнява, че наказателната политика в държавата е част от общата политика по осигуряването на обществения ред и националната сигурност“.[4] Навярно е уместно да се припомни, че правораздаването не е част от наказателната политика на държавата. Съдът не се бори с престъпността, а защитава правата и законните интереси на гражданите и гарантира равенство и състезателност в процеса.
Няма как да се премине към избор на нов главен прокурор, без да се анализира обществения дебат, предшестващ създаването на специализирано наказателно съдопроизводство най-малко по три причини. Първо, създаването на особената юрисдикция беляза края на мандата на предишния главен обвинител и началото на действащия. Второ, дейността на специализираната прокуратура е естествена есенция на дейността действащия главен прокурор, което е очевидно от цялостния анализ на публичните му изявления за периода. Трето, номинирането на актуалния кандидат е недвусмислено послание от съдебната власт към българското общество, че посоката е правилна, удовлетворителна и трябва да бъде императивно продължена.
Франкенщайн и правосъдието
Създаването на специализирана наказателна юрисдикция с цел борба с организираната престъпност постави под въпрос както дефинициите за правораздаване, така и тези за наказателна политика. Заслужи битийност Франкенщайн, който на две инстанции води наказателна политика, а на последната се връща към правораздаването.
Дискусията, предшестваща създаването на специализирано наказателно законодателство, беше белязана от обществено разделение, ескалиращо до образуване на конституционно дело № 6 от 2011 г. Извън обхвата на изложението е да се проследят детайлите, но е наложително да се маркират главните противостоящи си идеи.
Становищата на ВАС /Висшия адвокатски съвет/ и на СЮБ /Съюз на юристите в България/ са налични, както и тези на Главна прокуратура и Министерство на правосъдието, респективно мотивите за конституционносъобразност на КС. Както е известно, „натежа“ аргументът, че щом Върховният касационен съд е последна инстанция и по делата разглеждани от специализирана юрисдикция, то критерият „извънредност“ е невалиден, респективно жалбата за противоконституционност е неоснователна.
Доводите за „извънредност“ към онзи момент са превантивни опасения за накърняване демократичните устои на държавата. Интерес представлява реакцията на прокуратурата в становището по конституционното дело – „не е допустимо да се предполага бъдеща незаконосъобразна практика на компетентните органи и тя да се ползва като довод“. Има се предвид предоставената от закона възможност прокурорът чрез определяне на квалификацията на престъплението да предопределя превратно подсъдността към специализираната юрисдикция. Това правомощие е изцяло в обхвата на дискреционната власт на обвинителя и не подлежи на съдебен контрол. С други думи, възможността за „законен“ произвол беше облечен в съответствие с КРБ. Горчива ирония предизвикват думите на Морис Дюверже за българския основен закон, че е създаден „за ангели“.
Но да се върнем на държавния глава.
След безусловно необходимия анализ на реформата в наказателното правосъдие чрез създаване на специализиран съд, президентът има възможност на преценка не какво предстои да става, а как е било през последните години. Тя се състои в следното – до каква степен новата правна уредба на наказателното правосъдие реализира наказателната политика на изпълнителната власт относно борбата ѝ с организираната престъпност. Доколко беше успешна? Справи ли се специализираната прокуратура, която иска още седем години шанс за изява? Не е мястото да се отделя внимание какви нови антикорупционни структури се учредиха през този период, по замисъл да помагат в реализацията на тази политика.
Едва преполовил мандата си, президентът Радев вече е рекордьор по налагане на отлагателно вето на законодателните инициативи на парламентарното мнозинство. Категорично последователен е в посланията си към българските граждани, че в държавата има дефицит на справедливост по вина и на трите власти. Във всичките си речи не пропуска да акцентира за крещящата нужда от промяна.
Финализирането на процедурата по избор на главен прокурор има само два възможни изхода. Държавният глава, олицетворяващ единството на нацията, е призван да даде знак на българите дали справедливостта предстои или е невъзможна. Нещо повече, критичен момент на важен избор може да предостави нови възможности за преосмисляне разпределението на властовия ресурс в държавата. Кой друг, ако не електорално най-легитимният човек в България.
[1] В.Мръчков, „Ред за избиране на главен прокурор“, Правен свят, 18 декември 2012 г.;
[2] УКАЗ № 6 от 15.01.1999 г. за връщане на Висшия съдебен съвет предложението за назначаване на Бойко Илиев Рашков за главен прокурор на Република България за повторно предложение.
[3] 129, ал. 2 КРБ Председателят на Върховния касационен съд, председателят на Върховния административен съд и главният прокурор се назначават и освобождават от президента на републиката по предложение на пленума на Висшия съдебен съвет за срок от седем години без право на повторно избиране. Президентът не може да откаже назначаването или освобождаването при повторно направено предложение.
[4] Б.Велчев, „Проблеми на наказателната политика в Република България“, Сиела, 2012 г., с. 96.
Авторът е адвокат в Софийската адвокатска колегия
Коментарът на Стефан Гайдарски е публикуван в Де факто