Коментар на Димитър Недков за сайта „Епицентър“
Техният будилник бил с най-обикновенна пружина от неблагороден метал. Класически часовников механизъм без грам електроника. Всеки ден трябва да го навиваш, за да не спре времето. Онова време, което било в тях и те били във времето. Сверявали своето време с ударите на манастирското клепало и поставеното начало от заклинанието, плъзнало по земята българска от монашеската килия: О, неразумни юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш, и не говориш своя език?
Те нямали удобното грантово битие на обилно финансирани от чуждоземци, така наречени днешни неправителствени организации с някаква дълбоко законспирирана, уж идеална цел. Нито били загърнати в помпозните академични тоги на някаква еразъмска общоевропейска програма, прикриваща коварен план за колонизиране на националния суверенитет на образователните системи на отделните народи.
Уникалната им читалищна самобитност палела искрата на саможертвата срещу ятагана по кърищата и гръчкото песнопеене в храмовете. Мечтаели за държава - затова първо възраждали национален идеал за свобода и независим дух на род и Отечество. Но преди пушките, най-напред се хванали за калема. Вярата им в Святото дело търпеливо плетяла паяжината на първообраза на съвременните социални мрежи с посланието: прочети, препиши, препредай.
Живот срещу слово – бихме определили мисията на тогавашните безсребърни книжовници, търкали многократно занданите – предавани и заклеймявани пред поробителите от властоугодно пресметливи безкнижни родоотстъпници.
Идея нямали, че ще бъдат наречени с непреводимото на чужд език – Будители.
Мъглява била представата им - до какво ще довeде пробуждането на цял народ от кошмарния сън на едното оцеляване. Но упорито, саморъчно стъкмявали декорациите за поредната самодейна сценка на “Многострадална Геновева”, за да изяснят социологията на публиката – кой нашенец в кой персонаж ще се припознае и дали залата ще запее в последния акт онова революционно призоваване: Пламни, пламни ти в нас, любов гореща... Толкова силно да запее, че местният Кириак Стефчов да запелтечи в конака обясненията си пред бея за комитаджийската песен.
Сбъдналото се Освобождението ги преименувало в – строителите на съвременна България. Едва се побрали имената и перипетиите им в едноименните симеонрадеви три мемоарни тома.
Повечето нетърпеливо завърнали се с тапии от европейските университети родолюбци, обладани от мечтата за европейско самочувствие и достойнство на българина.
Не ги отчаяло дори царедворното пресметливо задкулисие на привнесения монарх, довело страната до разорителна национална катастрофа след първата световна война. Съблекли окаляните шинели запявайки: Българийо за тебе те умряха... и започнали отначало. Защото победителите си чакали контрибуциите и репарациите, а вдовиците коматчето хляб, за да отгледат поредното осиротяло поколение българчета.
И така... до следващите национални катастрофи, чак до наши дни – оцветени в цялата палитра на стисналата за гърлото цял един народ зараза на политическия партизанлък в обществените нрави. Смъртоносната за духа хватка с палец върху сънната артерия, успиваща личността човешка в летаргията на самооцеляващия, дистанциран вече и от самия себе си индивид.
Днес будилниците на едновремешните будители са заспали безмълвни по прашясалите рафтове в антиквариата на националната памет. Никой не навива пружината на събуждането, за да гарантира навременното отваряне на очите. Неоновите лъчи на дисплеите омагьосаха с многопикселови проблясъци и сънищата - прогонвайки божествената светлина на свещите.
Никой вече не сънува революцията в съзнанието като път към свободата. Никой не изразява високогласно подозрението, че безконтролната технологична вакханалия постепенно се превръща в контрареволюция водеща към най-страшното робство – премълчаното зло от приспаната мисъл. Дигитализацията на трупана хилядолетия книжнина тихомълком пренаписва смисъла на живототворни понятия и исконни ценности, неугодни на все по-безпросветно и безнравствено управляващи елити. Растат лишени от историческа памет обезродени поколения, заспиващи единствено с мечтата за безметежно битие с несметни богатства и бляскави дрънкулки.
Няма по-зловеща тишина от заспалите будилници на будителите... Най-сигурният мълчалив знак за настъпило безвремие, превръщащо всеки първи ноемврийски ден от празник в панихида. Безмълвието на мислещите хора неусетно насажда нихилизма дълбоко в душите, изкоренявайки от тях смисъла на фундаментални ценности и най-вече идеята за саможертвена борба за тяхното съхраняване.
Заспалите будилници на будителите пропуснаха пробуждането на разрушителните сили на бесовете-достоевски, изпепеляващи мостовете между минало и бъдеще по пътя към Храма.
Новите Кириак Стефчовци режисирано заслухтяха в телевизионните студия, крещейки в слушалките на водещите – да прекъснат случайно промъкналия се на екрана, поставящ под съмнение догмата еретик. Слелите се в едно политици и търговци превърнаха властта в самоцел, а словото, в разменна монета в сделката – съвест срещу имане.
Подхвърлени грошове усмиряват радините вълнения на даскалиците срещу оджендъряването на невинното детско въображение. Безпомощни пред интернационално бюрократизирания образователен диктат родители тръпнат от мисълта, че роденото по божията воля момче може да се завърне след училище край бащиното огнище като самоосъзнало се момиче.
Замлъкналите будилници на будителите преназначиха разказвачите на орисията българска в пропагандатори и пиари на холивудската, манипулативна представа за историята – възраждаща войната и насилието върху ближния като свещенно право на по-силния над по-слабия. Отхвърлилите съблазанта на новата оферта мислители обявиха за празнодумци. Своеобразна ребрандирана фанариотщина, заличаваща българската иконостасна духовна категория – Будител.
Защото събуденият тик-такащ Будилник на Будителите е опасен часовников механизъм, възвестяващ “терора” на мисълта над властващата войнстваща посредственост. Когато му настъпи времето, би взривил задрямалите чувства на един побиращ се вече само в олющен читалищен салон, някога горд с Възраждането си народ. И тогава - в последния акт на самодейната модернистична версия на “Многострадална Геновева” може и да зазвучи някъде от населените с обикновенни люде задни редове отново: Пламни, пламни ти в нас, любов гореща...
Разбира се, ако все още времето е в нас и ние все още сме във времето -както го е изрекъл Оня, отрязалият косите си йеродякон – тръгнал по друмищата български да навива пружината на Будилниците по залостените, дори пред ботевите четници, къщя на смирената рая.