Вчера за 14 - ти път участвах в Богоявленския ритуал по хвърляне на Кръста в ледените води на някоя река, или езеро. Първите шест пъти бях на езерото в „Дружба“. След това три пъти в Калофер и преди малко се прибрах от петото ми потапяне в река Ботуня във Вършец. Това коментира в блога си "На стената" Стефан Антонов.
Като цяло намирам за смешен дебатът „за“ или „против“ този ритуал, но ще се включа, защото смятам, че имам сериозни причини да го направя и ще ги обясня в хода на този текст.
През първите шест години на езерото в „Дружба“ се запознах с уникални личности – рекламисти, инженери, полицаи, честни работяги, хора на честта, мениджъри. Обособихме се като групичка от хора, които търсим духовното изживяване в този ритуал. Всички до един сме вярващи, повече или по-малко, по един или друг начин. Не ми е известно да имаме сред себе си неправославни християни, но не бихме върнали, или гледали отгоре никой, бил той католик, или протестант.
Обществото ни няма опит да се самоорганизира и от това произлизат недоразумения
В „Дружба“ преживяхме множество забавни моменти. Ежегодната игра на нерви с общината и полицията. Те опитват да наложат таван за броя на скачащите. Ние им казваме, че ако не пуснат всички, никой няма да скочи. Имали сме и скандали, но като цяло почти винаги нещата са приключвали добре. През 2012 година се скарах с кмета, че не са организирали предварително пропуска на хората, ако ще и чрез записване. Просто поискаха от нас да изключим някого, за да може другите да скочат. Аз отстъпих мястото си на човек, в когото видях вътрешна интимна потребност да скочи, след като предната година очевидно не е била добра за него. Накрая полицаите вдигнаха ръце и пак скочихме всички.
Виждал съм хора, които се чувстват на дъното на човешкия си път и имат нужда да си повярват, че създават връзка с Бога. Виждал съм хора, които искат просто да демонстрират и засвидетелстват вярата си, като извършат акт, който намират за предизвикателен и смел. Виждал съм хора да скачат по традиция, от благодарност, за спорта, от келешлък, от бабаитлък и за парите.
Каквито и глупаци да опорочават богоявленския ритуал, много повече хора търсят духовно изживяване и заслужават да го направят с достойнство
Виждал съм представители от плувни клубове да заемат стартови позиции като формация от бойни самолети, с цел да покрият максимален периметър и да гарантират, че някой от тях ще хване Кръста. Имаше и саботьори, хора, които са толкова изнервени от всичко това, че просто скачайки хващаха някой от плувците, с цел да разрушат тактиката им. Имаше хора, които псуват по свещениците, че се бавят. Една батка си е татуирала на гърба пистолет, който е препасан и дулото му завършва между бузите на задника му. Друга батка скочи, за да се подготви за студа, но докато мина целият ритуал, получи хипотермия и го отведоха.
Когато излизахме от гребния хангар и се запътвахме към понтона аплодисментите на стотиците зрители са ни карали да се почувстваме нещо средно между спортни звезди и гладиатори. Но сметнахме, че суетата в „Дружба“ е малко повече и се насочихме към Калофер.
Първият път през 2013 година беше ок. Вторият път започнахме да се чувстваме не съвсем на място, третият път – през 2015 година видяхме няколко примера на агресия от страна на местни към пристигналите от другаде. Научихме и че има отделна група калоферци, които си правят паралелно мъжко хоро, по-нагоре пак в завирено място по течението на Тунджа, но само за местни. Когато през 2015 година научихме, че организацията е „местните с предимство, останалите после“, вместо например „Само трезвите“ или „Само тези с народни носии“, решихме да спрем посещенията в Калофер.
Противниците на хвърлянето на Кръста, са подкрепяни от чуждестранни медии.
Един от хората в групата е от град Вършец и той предложи там да отидем през 2016 година. Човекът говори с кмета и се създаде организация. Първия път бяхме шестима ентусиасти, само „пришълци“. Почти нямаше публика. Свещеникът гледаше с недоверие на ентусиазма ни.
С всяка следваща година групата се увеличаваше. Повече пришълци и повече местни. Публиката се увеличаваше, има представители на полицията, „Гражданска защита“, общината осигурява топли одеяла, награда за победителите и скромна почерпка след това. В последните години събитието се превърна в нещо значимо. Днес, въпреки, че е работен ден имаше близо триста зрители. Свещеникът служи с радост, кметът държи приветствена реч, която едновременно ни кара да се чувствам добре дошли и ни запознава с историята на Вършец.
„Пришълците“ сме с народни носии, опитваме да запалим и местните по тази идея, но засега те не се присъединяват. Винаги оставяме някой местен да хване Кръста, след това се покланяме и го целуваме и ние. С изключение на 2017 година. Тогава никой не се осмели и виждайки, че течението отнася Кръста, аз скочих и го улових. Цялата награда (100 или 200) лева дарих за благотворителни каузи. Това е единственият случай, в който се хваля с дарение, но го правя само защото не приемах парите за мои и не искам хората да мислят, че съм си ги прибрал.
Изхождайки от този си опит и наблюдения, ще споделя няколко коментара, с които искам да покажа колко фалшив и ненужен е дебатът за и против този богоявленски ритуал. Какви са аргументите на неговите критици?
Първият, хвърлил камък, е Александър Андреев от „Дойче Веле. За него това е нещо като остарял първобитен мачизъм. Ето и цитати от анализа му „А те продължават да скачат“:
Такива примитивни иниционални ритуали съществуват във всички култури, ще обяснят антрополозите. В Папуа Нова Гвинея, на Огнена Земя и при ескимосите. Но означава ли това, че модерни европейци през 21 век трябва да си навлекат настинка, ако не и бронхопневмония, а после да пият хапчета и да отсъстват от работа? Да, тестостеронът, мъжкарството, храбростта… В примитивните общества те са решаващи за оцеляването на племето и на рода…“.
и още
„Днес обаче живеем в мир и най-елементарната логика ни говори, че храбростта и саможертвата вече не са най-ценните човешки качества. Съвременният умиротворен човек има нужда по-скоро от интелект и морал, от гъвкавост и диалогичност, за да се справя във все по-бързия, отворен и комплексен свят“.
Следващият критик е Стефан Дечев, а статията му „Изобретената традиция“ бе публикувана преди два дни от „Свободна Европа“. В нея той твърди, че мъжкото хоро в Калофер няма вековна история, а е нещо изобретено в последните десетилетия. Приемам, че човекът е поровил да изрови факти, подкрепящи това твърдение и не бих го критикувал, ако беше спрял дотук. Но той отива по-далеч и започва да обвинява ритуалът, че се изражда в нещо като националистическо събитие, отклоняващо се от религията и както той-самият казва:
„Развитията обаче през последните 3-4 години са доказателство за раждането тепърва на една „нова традиция“, за която нямаме никакви сведения. В нея са запечатани сякаш цялостната нова популярна комерсиална култура и естетика, родени от 90-те години насам, и събрали в едно мутри, групировки, бабаитлък, шоу програми, звучащото по повод и без повод „Българи юнаци“. Постепенно „духът на Ботев и Левски“ изчезва и идва напълно въобразеното древно, архаично, многовековно, идещо от незапомнени времена. Ритуалът обаче в немалка степен е плод на националната държава и нейната политика в условия на демокрация и комерсиална популярна култура. Това пък е видимо от националния флаг, народните носии, химна, родопските гайди и фолклора, характерен за други региони от страната“.
Сега започвам да отговарям и на двамата. Господа, някой от вас правил ли си е труда да влезе в храмовете на Калофер, Вършец, Дружба и другите места, в чиито водоеми се хвърля Кръста? Някой от вас виждал ли е с каква вяра част от участниците пристъпват в Храма преди да влязат във водата? Някой от вас разговарял ли е с участник за да го попита на кое място поставя бабаитлъка и духовното усещане, че по този начин се приобщава към Бога?
Наистина, има всякакви.
В Живота си четири пъти съм виждал центърът на един град да е доминиран от пияни хора. Веднъж, през октомври 2015 година в Кардиф след мача от световното по ръгби между Нова Зеландия и Грузия наистина не виждах човек, който не е консумирал алкохол. И аз бях на пет-шест бири но гледката ме накара да изтрезнея. Останалите три пъти, в които виждах мнозинството от хората да са пияни, беше трите сутрини в Калофер преди мъжкото хоро. Още в седем сутринта.
Съгласен съм, че това е нещо похвално, но с групата решихме да се преместим в друг град, където подобни простотии не са станали традиция. Не се обърнахме срещу богоявленския ритуал. А защо се обръщат двамата автори, които цитирам по-горе ли. Те си знаят най-добре. Но според мен това, което ги обединява е, че творят за медии, които макар да се целят в българска публика, са финансирани от чужбина.
„Дойче Веле“ отдавна са се показали като пропагандна машина на новата мултикултурна германска визия. Някога беше Гьобелс със националсоциализма и антисемитизма. Днес са Ангела Меркел и Урсула фон дер Лайнен. Федералната република има нужда от работници и си внася мигранти от целия свят, но не знам защо опитва да наложи този модел и на останалите страни от Европейския съюз и не пестят пари за пропаганда през „Дойче Веле“. Предполагам, че трябва да им благодарим, за дето не са почнал да поят конете си на северния бряг на Дунав.
Александър Андреев навярно е щастлив да си докарва парички от чуждата медия и да пропагандира визията на работодателите си за това как трябва да изглежда реда в нашата суверенна държава. Навярно и живее в Германия, а не в България. Не знам заблуден ли е този човек или е един съвременен родоотстъпник – Кириак Стефчов, продал се за 30 сребърника, пардон, евро. Отговорът не ме интересува. Знам, че този човек ми е гнусен и никога не бих му стиснал никога ръката.
За Стефан Дечев не знаех нищо, докато не прочетох статията, която цитирам в този текст. Няма да разсъждавам за личността му. Само ще отбележа, че статията му е излязла в медия, която получава парите си от чужбина и че е специализирал в Централноевропейския университет в Будапеща, който е на Джордж Сорос.
Как нито един от тези автори, намерил трибуна във финансирана от чужбина медия, не намери порив да коригира грешното в този ритуал. Да призове влизащите във водата за трезвеност. Защо не призова да се акцентира върху духовното. Ако поривът им бе да изправят част от нередностите, щяха да пуснат статиите си през декември, или ноември, за да могат хората и общините, които домакинстват такива ритуали да си вземат поука. Ако Стефан Дечев целеше чисто културологично да коригира едно погрешно наложило се схващане за произхода на мъжкото хоро, можеше да пусне статията си по всяко време на годината.
Фактът, че и двете статии излизат точно в навечерието на Богоявление, но в различни години за мен е знак, че целта е да се привлекат кликове. Тактиката да се пусне противоречива статия и да се провокират хората да говорят е позната отдавна – нарича се „кликбайт“ и е стратегия малки медии да попаднат в радара на масовата публика. Но „Дойче Веле“ и „Свободна Европа“ нямат проблемите на малките медии. Те са финансирани от чужбина и си имат пари. Масовата аудитория няма да им обърне внимание, освен да ги запсува и да им се ядоса.
Моето обяснение е, че тези автори и медиите, които са им предоставили трибуна, опитват да капсулират онази част от обществото, която вече е отчуждена от традиционните ни ценности. Хората, които не вярват на държавата, на армията, на полицията. Които виждат в българските институции само лоши неща, а доброто в някой голям брат от чужбина.
Подобни разделителни линии има по темата „за“ или „против“ казармата. Винаги тези линии на разделение са насаждат от кръгове, които не желаят България да има автономни центрове за формулиране на идеи, политики и взимане на решения като се изхожда от националния интерес.
Това са новите комсомолци, родоотстъпници, които не се продават на Съветския съюз, а на Германия или САЩ.
Най-комичното е, че американците и германците едва ли си дават сметка какви интелектуални небивалици съчиняват техните грантояди. Както и да е, да са живи и здрави. Достатъчно успокоение носи фактът, че те сами се маргинализират и изолират и никой не ги взима насериозно.
Родоотстъпници и чуждопоклонници.