Коментар на Валентин Вацев
Тези дни се случи събитие, което стопля сърцето. Вече знаем, че когато корупцията у нас стане абсолютно непоносима, винаги ще дойде някой и ще ни я покаже. Със стоплено сърце и нова безметежност ние се чувстваме някак си по-сигурни.
Най-интересното в пресния случай на братската помощ е това, че САЩ откриха българската корупция при съдията, който позволи на Николай Малинов да си получи руската награда, излизайки извън територията на страната. Когато научих това, си казах: „Какъв избор на човека! Боже мой, колко по американски е това!“
Сюжетите, които интересуват американските служби в България, са именно от този тип. Да се удари някак си върху връзките на България със страната, която има „зловредно“ влияние. И този сюжет американците удържат безспирно. Дали става дума за корупция, или за икономика, или за дипломация, непременно тук ще са намесени връзките на България с Русия.
Когато се твърди, че някой е корумпиран, ти трябва да държиш в ръцете си неоспоримо доказателство. Не съм забелязал г-н Помпео да извади и да сложи пред журналистите фактически доказателства. Той знае, че ние отдавна живеем на принципа „хайли лайкли“. След като големият брат казва нещо, то не може да не е истина.
Преди години англосаксонската правна система беше друга. Помня времето, когато дребно несъответствие вътре във фактологията, която се използва за обвинителни цели, беше достатъчно, за да се обезсмисли едно дело, едно съдебно дирене. Работата с доказателства винаги е била силна страна на англосаксонската правораздавателна система. Сега вече това го няма. Сега вече работим на принципа „хайли лайкли“.
Когато издаваш звуци на благодарност или звуци на гняв само защото някой ти е казал, че е еди-как си, без доказателства, това значи, че общественият интерес към фактите е спаднал под санитарния минимум. Това означава, че общественото мнение е с пречупен гръбнак.
Аз видях например каква телеграма подписа българският министър на външните работи г-жа Захариева, когато трябваше да се изрази политическо доверие на Англия по повод на случая „Скрипал“. Тази телеграма съвпадаше дословно с текста на телеграмата, подписан от външния министър на Румъния. Тоест двамата балкански външни министри са получили един и същ циркуляр, като задачата им е била просто да го подпишат и да го върнат.
Загубата за чувство на суверенитет е старо явление в България. Когато се разпадна СССР и нашите съветски другари ни съобщиха, че вече не са ни другари, и затова предпочитат тук да се установи американски контрол, тогава българският елит вместо да си постави въпроса как да изгради нашето държавно жилище по нов, суверенен, начин, се хвърли да търси нов стопанин. Тогава главният интерес беше към това как да си намерим нов нашийник.
Битката за нашийника продължава. Сега кучето го тупат по главата и му казват „О-о! Добро куче!“ А може и някоя бълха да му махнат. И кучето се чувства щастливо.
В цялата случка има нещо много по-дълбоко. САЩ не само са си присвоили правото да посочват в света кой е корумпиран и кой не. Те са си присвоили правото да определят смисъла на понятието „корупция“.
Затова при тях няма корупция. При тях корупцията се нарича „лобизъм“, а лобизма при другите народи те наричат корупция. Фактът, че САЩ са си присвоили това право – да определят смисъла на думите, е много важен, защото това е дълбокото определение за властта. Който в едно общество притежава правото да определя смисъла на думите, той властва в него.
Единственият начин да върнем добрината на големия брат е и ние да посочим като корумпиран някой висок американски служител, и да му заявим, че няма да го пускаме на територията на нашата родина. Така ще има симетрия.