В началото на седмицата станахме свидетели на три етюда. Можем да ги наречем Гротескният, Патетичният и Народняшкият.
Общо взето, ако питате мен, и трите бяха излишни и авторите им не спечелиха кой знае какво: Радев, Бойко – а и присъединилият се Плевнелиев, който така и няма да проумее, че неговата флигорна никога няма да звучи като бас.
Накрая се насладихме и на четвърти етюд – Комичният.
Достави ни го г-жа Херо Мустафа, американската посланичка – колкото да провери, наясно ли сме с ценностите на американската демокрация.
Плевнелиев отдавна е омръзнал на всички, неговото собствено чудо е упорството, с което не иска да проумее себе си.
Народа има един лаф – „Стана за кашмер на всички“, той сякаш е измислен за Плевнелиев.
Медиите, освен дето не били „свободни“, вече са станали и садистични – няма друго обяснение за упорството, с което ни го натрапват.
Той е на всяко гърне мерудия – дори, когато атовете се сритат, той се вре между копитата им и сякаш не усеща ритниците им.
Ето и сега – Радев и Бойко са се хванали за гушите, а той се навира в чуждата кавга.
Нарича Радев престъпник/“беглец от правосъдието“, утре така ще нарича и Бойко, помнете ми думата.
А медиите зяпат мухите: ако наречете някой мургав клетник – „циганин“, това ще е „Език на омразата“. Когато обаче Пастирката нарича действащия български президент „престъпник“ – това се амнистира.
Да му мисли Бойко – надявам се един ден да е схване, че Плевнелиев действа като шеф на предизборния щаб на Радев, каквото и да каже за президента, само му навирва гребена. И, впрочем, нищо не казва за самия Бойко.
Етюдът на Радев бе направо излишен, изначално сгрешен – само от любезност го нарекох „патетичен“. Да кажеш, че „оттегляш доверието си от Бойко/Кабинета“ си е направо романтично изхвърляне.
И отговорът дойде светкавично, всеки би се досетил, какъв ще е той: не можеш да оттеглиш доверие, което не си дал/възложил ти самият.
Радев досега впечатляваше и с изключително премереното си говорене, но сега направо ни озадачи: излиза, че досега е кредитирал с доверие Бойко, та сега има какво да оттегля.
Може би е разколебан от инициативите на Прокуратурата по негов адрес – но, все едно, сбърка.
По-късно Радев внесе още суровост в говоренето си: ако се опитат да го импийчмънтосат, хората ще излязат по площадите.
Пак сляпа уличка: ще излязат – и сетне?
Народната Воля от 30 години пребивава в някакъв изолатор – оградена от конституционни норми, удобни изборни закони и пр.
Общо взето, наблюдаваме игра с мехури – тоест, с празни приказки.
ГЕРБ плаши с отстраняване на Радев – плаши гаргите, понеже там са наясно, че дори едно обикновено мнозинство трудно събират.
Какво остава да намерят 160 калпака, за да отстранят Радев.
Прегръщат се с мехура - и тържествено се заклеват, че повече няма да поставят този въпрос.
Те няма да го поставят, обаче вонящите усти, които хрантутят, ще продължават да щавят Радев. Много е честно, нали.
Сега за третия етюд: „Народняшкият“ – в солоизпълнението на Б.Б.
Той бе подкарал в Пернишкото поле стадо мисирки, и дори имитираше врясъците им. После се оказа, че са журналистки – той така си ги нарича, гальовно. Само Нели Тодорова от Би Ти Ви му се озъби – но той и нея прикотка, дори се извини, после пак ги нарече мисирки, вряк-вряк, после така, после иначе.
Обаче представи една от най-успешните продукции на филмова къща „Плей Бойко“ – така озаглавих една своя дописка от 2007 година, но всъщност заглавието ми го подсказа Любомир Левчев, той беше голям майстор и на късите определения, нанесени като с кастилска кама.
Смисълът на онази дописка беше, че Бойко трябва да се пази от прекаленото плейване, че трябва да степенува медийните си изяви. Очевидно не познах. И сега стоят в Пернишкото поле – той и мисирките, само дето не вали ситен дъждец, за да стане картината съвсем пасторална.
Навремето Христо Ковачев се оплакваше, че най-голямото проклятие е да правиш филм за държавен глава. Христо беше знаменит режисьор на документални филми, световен майстор, обаче доста се беше озорил с филма си за Тодор Живков „Човек от народа“. Но резултатът беше майсторски – Живков беше представен много естествено, един човешки образ, който сякаш недоумяваше, че по съвместителство е и Узурпатор.
Филмът за Живков го гласяха дълги месеци – а сега филмът на „Плей Бойко“ постигна сходен ефект за трийсетина минути и едва ли е оставил равнодушен някой зрител: някои са псували Бойко, други са го гледали влюбено - като Пернишкия кмет от БСП.
В сблъсъка с Радев Бойко игра по-точно:
отговори му светкавично, въртя на малкия си пръст мисирките, не се колебаеше да преувеличава, дори изкара и Радев свой апологет – хвалил го бил само преди няколко дни, иди провери от Пернишкия джендем вярно ли е твърдението му;
не се интересувал от разправиите на Радев с прокуратурата – едва ли му повярваха дори мисирките, и пр., и пр.
Беше във формата си от преди години, когато пожелаваше на мисирките „Приятна събота“, те му благодаряха – а то си беше неделя.
Понякога в политиката самосугестирането върши страхотна работа – тогава можеш да нариташ и простото смятане.
И да кажеш, че комунистите от 70 години не са пипнали пернишкия водопровод. Да, де, обаче те са оставили след себе си един читав водопровод, няма ги от 30 години, а от тия 30 години поне 20 са управлявали ужантикомуняги.
Най-важното предимство на Бойко: вярваше си. Абсолютно. Не казвам, че пълната отнесеност от реалността е нещо добро в политиката – но беше факт.
А Радев не си вярваше – очевидно е съзнавал вътрешно, че „отнемането на доверие“ не му върши работа. Но вероятно е бързал и не е измислил нещо по-достоверно.
Ами Народа – той къде беше в тази блъсканица?
Докато Радев очерта/повтори една картина на Разпада, Бойко се похвали с тръбите, които ще докарат вода в Перник – толкова разпалено, сякаш ще достави безплатна минерална вода във всеки български дом.
Той така прави – слага тръби и оправя Западните Балкани.
Дали скоро ще го молят за нещо – както преди време помолиха на колене Радев?
Доста мастило бе похабено за етюда на г-жа Мустафа – главно симпатично. Пишеш с него и след няколко минути написаното изчезва.
Пак стана ясно, че сме болни от непоправима наивност – затова очаквахме да думне някаква специална бомба, която да изпари тукашната корупция.
И какво се оказа: американците забраниха на един съдия да влиза в САЩ, понеже разрешил на „шпионина“ Малинов да отида в Москва и да получи някакъв орден от Путин.
А самите те мрат да са си добре с Путин.
Херо-етюда очевидно бе съчинен на бързо, отгоре-отгоре – не се иска много време, за да съчиниш посланието „Гледайте си работата, аборигени“.
В крайна сметка, трябва да благодарим на г-жа посланичката за откровеността.
Разбрахме, че принципът „Всеки е невинен до доказване на противното“ не е валиден тук.
Разбрахме, че могат да ти забранят да влизаш в САЩ, ако си прочел последователно две книги от руски автори.
Разбрахме, че не са особено досетливи – правят всичко възможно да увеличат русофилската „пасмина“ тук.
Но никога няма да посъветват Фондация „Америка за България“ да не налива милиони в изданията на подсъдим за крупни далавери /Иво Прокопиев/.
Някак неприлично изглежда това.
И той като онзи Малинов все още не е осъден – но поне безспорно е сигурно, че е един от бароните на криминалната приватизация.
Но не се гнусят от него.
Тенекийката, с който Путин закичи Малинов, им се вижда по-важна.
Тя сякаш им бръкна в окото – а те и бездруго са порядъчно слепи за българските ни работици.
Например: Еврокомисията от години притиска българските власти да прекратят незаконната държавна помощ за двете американски централи „Марица“ 1 и „Марица“ 3.
На „Козяк“ не усещат ли миризмата на корупция?