Мнение на журналиста Иво Инджев от блога му:
Дори и да наруши мълчанието си, каквото и да промълви вече, крайно необичайната липса на реакция от страна на винаги бързащия да се хареса на публиката премиер Борисов по обществено значимата от два дни насам тема, като убийството на журналиста Милен Цветков, ни казва едно: “така му се пада”.
Тази форма на отмъстителност не е нито нова, нито отличителна черта за един отделен човек у нас. Лешояди винаги се намират. Макар и “относително”, Борисов в това отношение е невинен. По-скоро е типичен представител за лешоядната реакция на злобни хора, с каквито сме се сблъсквали.
Не мога да добавя нищо към вече лаконично изразената си скръб по Милен. Но за злобата, при това избуяла на политическа и идеологическа основа, мога да свидетелствам обилно от личен опит. На възразяващите срещу споделянето мога да задам само риторичния въпрос: нали уж всички това искаме – “ да спи зло под камък”, но след като е изобличено. Чувствам се длъжник на Милен, който вече не може да коментира нито тази убийствена тема, нито каквото и да било друго.
“Убивали” се ме много пъти виртуално и пожелателно. Висш полицай ми каза при едно от разследванията на заплахите срещу живота ми, че законодателите са формулирали закона така, че на практика първо трябва да те убият и тогава да осъдят онзи, който те заплашва с убийство.
Милен го убиха. Затвориха му устата завинаги и законът се задейства демонстративно в защита на убития. Не вярвам убийството му да е било преднамерена акция, не изглежда достоверно от фактологична гледна точка. Но, че беше мразен от силните на деня и “системата” се опитваше системно да го убие, е факт.
За левите е някак разбираемо, те са горди със себе си наследници на традицията на насилственото затваряне усти. Но за Борисов, който се представя за десен? Милен декларираше честно десните си политически пристрастия, без да се умилква на масовия вкус и без да споделя масовата безполова публицистика с цел да се хареса на всички и да не предизвиква никого с власт и пари.
Явно в случая с Борисов има “нещо лично”. Не може да прости на Милен, че не му се мазнеше. Особено дразнещо за нашия премиер е да не може да нападне някой свой критик като “комунист” или “ченге”. Предпочита да го наказва дори и посмъртно с презрението на своето гузно мълчание. Но с това се изобличава сам в очите на зрящите за истината.