Хората може и да обичат да се возят по нови пътища, но това не означава, че искат да имат премиери-строители. Показва го Грузия - страната, в която живее политическият оригинал на Бойко Борисов, отбелязва Татяна Ваксберг в коментар за ''Дойче веле''.
Миналата седмица партията на грузинския президент Саакашвили загуби парламентарните избори. Това стана въпреки факта, че значително мнозинство грузинци одобряваше най-видимата и най-впечатляваща част от политиката на Саакашвили: тоталното реконструиране на страната, което продължи почти десет години. Просто се оказа, че от едно управление се иска нещо повече от строителен уклон в прекия смисъл на думата.
Съзнателно или не, Бойко Борисов копира именно Саакашвили. Като него дава по десет интервюта едновременно и после се чуди по кой от десетте телевизора да се гледа по-напред. Като него щипе децата по бузите, докато те скандират името му. Като него колекционира лентички от откритите строителни обекти и повтаря, че в последните десетилетия никой не е строил повече от него самия.
Копието и оригиналът
Онова, което липсва за пълната идентичност между двамата, е всичко останало: престижните университети, които Саакашвили е завършил, интелектуалното семейство, от което произхожда, както и петте езика, на които общува. Тези уточнения са едно от възможните обяснения за това защо копието и оригиналът постигат толкова различни резултати в строителната сфера, макар и да полагат еднотипни всеотдайни усилия.
Разликата е в мащабите.
Докато Грузия, заразена от устрема на Петър Първи,
се готви да строи цял град върху блато, България вдига хора и ръченици за няколко спирки на метрото в столицата, замислени преди четири десетилетия. Докато Грузия събира архитекти от цял свят, за да се сдобие с невиждани обществени сгради за по-малко от година, България отделя десетки часове ефирно време за поредните три недовършени километра магистрала.
В навечерието на парламентарните избори в Грузия американска социологическа агенция се обърна към грузинските избиратели с въпроса дали одобряват строителната дейност. В конкретния случай ставаше дума за най-мащабния от всички проекти - новия град Лазика, който трябваше да бъде издигнат на брега на Черно море срещу сумата от 1 милиард долара и трябваше да получи не просто обособен административен статут, но и собствена, изцяло англосаксонска правна система. 54 процента от грузинците одобриха този проект, макар и да знаеха, че похарчването на въпросния милиард най-вероятно би попречило на растежа на техните пенсии и заплати.
И въпреки факта, че слабостта на
Саакашвили към строителството и архитектурата
вече беше произвела десетки паметници и скулптури, пръснати из големите градове, без да говорим за стъкления мост в Тбилиси, за огромния президентски дворец, за новата сграда на парламента, за стъклените полицейски управления, които светят като бизнес центрове, за провинциалното летище на Местия, издържано в минималистичен стил, за граничния контролен пункт с Турция, за обновените улици и за лифта, който откарва туристите в Тбилиси чак до върха на хълма при реставрираната крепост.
Хората тук и хората там
После обаче се оказа, че подкрепата за строителните проекти не означава политическо доверие. Повечето грузинци повярваха на опозиционния лидер Иванишвили, който никога не е криел негативното си отношение към мегаломанските проекти на президента и който директно заяви, че новият град Лазика няма да се състои. Колкото и да харесваха строителството на нови сгради, паметници и пътища, грузинците го жертваха в името на едно управление, за което си мислят, че ще е по-добро от досегашното. И не че България непременно ще повтори този модел, но прецедентът е все пак налице.
Татяна Ваксберг, Дойче веле