Владимир Костов
Празникът на независимостта на България е на 22 септември в памет на извършеното през 1908 година.
Но празникът е за да помним в целостта им десетилетията и вековете от историята ни, в течение на които българите са отстоявали независимостта си като условие за достойно съществуване и развитие.
И да знаем и съзнаваме, че и днес, само при запазване на независимостта, можем да разчитаме на успешно бъдеще за България.
Привично ни е да я мислим независимостта като отношение между България и външния свят. Как се отнасят към нас другите, какви са нашите зависимости, или свободата ни на действие. Съюзите, в които сме участници, са ли по наша воля, или са ни наложени? Какво взимат от нас и какво ни дават? Историята ни от Освобождението насам, а и по-раншната, е повод за спорни оценки досега, а така ще продължи, няма съмнение, и в бъдеще.
Но жизнено важната борба за независимостта на България, днес и в предвидимото поне донякъде бъдеще, съвсем не е ограничена до въпроса в кои съюзи участваме и какво даваме и получаваме за този си избор. Има тя една друга страна, която често възприемаме като „друга тема“, а тя е всъщност най-важното. Имам предвид единството. Националното единство, осъществено около едно виждане за главното в пътя на България и въплътено в готовност за обединени усилия и жертви за постигането му.
Без постигнато национално единство, никоя страна не е в състояние да извоюва с външния свят, отношения и връзки, които да ѝ гарантират реална степен на независимост. Но и без отстояване постигнато вече национално единство, никоя страна не успява да задържи, още по-малко да доразвие, извоюваната степен на независимост.
Двете най-значими прояви на българския стремеж за независимост – осъществяването на Съединението и по-късно прокламирането на Независимостта – надали са щели да се осъществят, така както ги знаем, ако не са били израз на изключително национално единство и в двата случая. И колко са драмите и изпитанията за независимостта на България в последния век, последица от това, че едни или други стъпки от името на „независима България“, не са се опирали на истинско национално единство?
В хода, на представящите се за „демократични“, протести, се видя, че подтиквани и водени от чужбина, чрез тях се търси да бъде атакувана независимостта на България, по пътя на отслабването и направо рушенето на единството на съвременното българско общество.
Чрез усилията да се внуши, че пътят напред изисква още по-дълбоко и непреодолимо разделяне на „добри“ и „лоши“, „наши“ и „ваши“, между които не са възможни не само общи усилия, но дори и какъвто и да било диалог. Със сметката, че веднъж задълбочено разделението, ще бъде по-лесно да бъдат реализирани и желани ограничения на независимостта на България.
Предстоящите дни, седмици, месеци, ще бъдат политически напрегнати и изходът от тях с голямо значение за бъдещето на България. Нека помним нашата и европейската и световна история, които показват, че авторитарните – десни или леви – режими са, които търсят да налагат измамата, че само разделено обществото на „наши“ и „не-наши“, се създават идеални условия за намиране на „верния път“.
Докато демократичните режими – и добри, и не чак дотам – са тези, които градят по-достойно и по-успешно. Като търсят първо да обединят обществото с добрата воля на мнозинството и, на базата на това единство, да градят и укрепват независимостта.
В нашия случай – независимостта на България.