Коментар на Огнян Минчев, ognyanminchev.wordpress.com
На 26 октомври се проведе конференция на тема „Българските партии в център-дясно – успешни стратегии за развитието на България“. Благодаря на организаторите от СДС и Фондация „Конрад Аденауер“ за поканата, на която за съжаление не можах да се отзова. Затова прилагам този текст, който да отрази някои мои виждания по темата.
1. Основен ангажимент на всички български партии в предстоящия период в развитието на страната е борбата за реформиране на институциите на българската държава. Това в особено голяма степен се отнася за дясноцентристките партии. Докато партиите на левицата са в по-голяма степен ангажирани с приоритетите на социалната справедливост, социалното и културното равенство, партиите на десницата са призвани да се фокусират върху проблемите на правовата държава, равенството пред закона и намаляването до минимум на злоупотребите с властта посредством процесите на организираната политическа корупция.
След 1989 г. България осъществи поредица от противоречиви реформи в своята държавна система. От една страна, успешно бе преодоляно институционалното наследство на комунистическото управление и бяха заложени основите на демократичното управление на българската държава. Тази политическа реформа застана в основата на българския успех за членство в НАТО и ЕС.
Същевременно обаче противоречивото политическо развитие на страната през последните 30 години доведе до създаването и укрепването на една дълбоко вкоренена система на олигархична зависимост и управление, която все повече намалява ресурсите на демократичното управление и ефективното функциониране на българската държава като система на консолидирана демокрация. Най-очевидните белези на този олигархичен контрол са подчинението на системата на правораздаване, систематичната корупция по върховете на властта, сливането на интереси на политическия връх и олигархичното задкулисие.
СДС е партията, на която България дължи цялостното реформиране на своята държавна система в периода от 1997-2001 г. – на практика единствения период на пълноценна държавна структурна реформа през последните три десетилетия. За съжаление, този период бе прекъснат със загубата на изборите от 2001 г., след което настъпиха две десетилетия на реванш на българската олигархия в завладяването на публичните институции на властта.
Основната задача на българските партии от спектъра център-дясно е да скъсат с наследството на масираната и организирана корупция във властта, практикувана от всички правителства и управленски конфигурации от последните две десетилетия. Без институционална реформа, която да пресече основните артерии на корупционните взаимодействия между корпоративен бизнес и публична власт реформиране и ефективност на българската държава си остават цели, които не могат да бъдат постигнати.
2. В България се наложи разбирането за това, че десните партии трябва непременно да защитават една либертарианска визия за минимална държава и свободен пазар, за държавата като „лош стопанин“ и пазарът като единствен легитимен разпределител на власт и богатство в обществото. Но идеологическата претенция на десните политици е едно, а реалността – друго. Най-напред, държавата може да бъде минимална – дори и в либертарианска интерпретация – само ако стриктно изпълнява своите функции в защита на правовия ред, сигурността на гражданите – включително сигурността и свободата на пазара, гарантира силата на националния интерес в международен план с армията и дипломацията си. Всеки, който познава капацитета на настоящата българска държава може да си отговори на въпроса дали тя отговаря на тези условия.
А пазарът ни колко е свободен? Кои имаха възможността да излязат на пазара през 90-те години? Кои имат възможност да контролират пазара днес? Зад димната завеса на „свободния пазар“ функционира олигархичното съглашение определени компании и интереси да получават лъвския пай от държавни поръчки, еврофондове, а за обикновените бизнесмени и фирми остава борбата с административна корупция, картелизирани пазарни пространства и организирана престъпност.
При нас либертарианското уравнение – доколкото въобще е възможно да функционира по тези географски ширини – е обърнато с „хастара навън“. Имаме голяма – с много чиновници – и слабо ефективна държава, пазар, картелиран от специални олигархични интереси и симбиоза на корпоративно задкулисие и системна корупция по върховете на властта. Една партия, изповядваща дясноцентристки възгледи и ценности не би трябвало да се примирява с това.
Стратегията за икономическо развитие на България от позициите на десния център трябва да бъде изградена като разумен баланс между оптимално използване на механизмите на свободния пазар за икономическо развитие и ясна стратегия за постигане на национално значими цели чрез ефективно управление на икономическия ресурс в следните направления: балансирано регионално развитие и управление на демографския потенциал; създаване на приоритетни условия за задържане в България и реализация на млади и добре подготвени професионалисти, на техните семейства, подкрепа на житейските планове за професионално и семейно развитие; устойчиво развитие на населените места и градската публична среда; максимално ефективно образование и здравеопазване; стимулиране и динамично развитие на националната култура с цел изграждане на обществена среда и очаквания за успех, перспектива и гражданска солидарност в рамките на българската национална общност.
Някой би могъл да се усъмни в „десния“ характер на препоръките, които давам малко по-горе, защото те не са последователно пазарни – „пазарът решава всичко“. Ако пазарът решаваше всичко, нямаше да бъде необходима държава, образователна система, осъществяваща обучение по национални приоритети, културна среда, която създава и разпространява ценности независимо от тяхното търсене на пазара. Десният център е не само център на политики, свързани със свободната инициатива и индивидуалната свобода – те са безспорни. Десният център е центърът на политики, свързани с националния интерес и просперитета на националната общност.
3. Живеем в свят, в който установените структури на международния ред от последните 30, дори и от последните 70 и повече години се променят неузнаваемо бързо. Тази промяна носи неочаквани и сериозни предизвикателства пред нашата сигурност и цялостен национален интерес на относително неголяма страна, разположена в хронично нестабилна периферия на Европа и в съседство с бързо надигащи се регионални предизвикателства.
Партиите от десния център са отговорни за разработването и прилагането на прагматична външна политика на България, която да отчита динамиката на международните отношения, да защитава основните ценности и позициите на държавата и да отстоява нейните интереси в бързо променящия се регионален европейски контекст. Ние сме член на НАТО и ЕС – това е рамката на нашето международно присъствие. Но това е „алфата“, началото на нашата международна идентичност. Мнозина български политици смятат тази рамка за „омегата“ – след като сме постигнали това – оттук нататък трябва само „да се присъединим към консенсуса“ в Брюксел… Това явно не работи според очакванията.
Първо, в самия Брюксел консенсусът става все по-трудно постижим. Второ, алтернативни сили от региона и в по-широк международен контекст създават на българска територия все по-значими групи и структури на влияние, които оспорват българския национален избор.
На дневен ред са сериозни решения за защита на националния интерес и националната сигурност, които изискват ясна визия, добре дефинирана стратегия и силен стремеж към национално единство за взимане на решения и постигане на резултати от българската държавна политика в международния контекст. Посочете ми българска партия от десния център, която има подобна платформа, която има визия, яснота и перспектива за постигане на добре очертани национални цели!
В българската демократична политика се утвърди едно разбиране за дясното като един вид привилегирована политическа позиция. Ако лявото бе асоциирано – и все още е – с бившия комунистически режим, то дясното се очакваше да даде алтернативата и да поеме контрола. Затова стремежа да се настаниш в „десния спектър“ беше и си остава твърде силен като мотивация за политическа дейност.
Всъщност, дясното не е привилегия. То дори не бива да бъде и предварително поставена цел. Всеки, който влиза в политиката трябва да има ценности, идеи и възможности за постигане на политически цели, които в процеса на своето осъществяване ще получат и ясно очертание – дали са предимно десни, центристки или леви.
Дясното не е привилегия спрямо лявото. Или ако е привилегия, то това е привилегията да търсиш ефективност, почтеност и свобода за реализация на амбициите си в демократичното политическо състезание. Желая ви успех!