Симеон Ноцков е на 35 години и живее в Чикаго – най-големият град на щата Илинойс. Освен, че Симеон е най-младият съдия в целия щат, той е първият българин, достигнал до съдийски пост в САЩ. От ФАКТИ се свързахме с него, за да говорим за пътя му до сбъдването на американската мечта.
Симеон Ноцков, или както ми казва да го наричам – Мони, напуска България, когато е на 14 години. Преди да напусне България през юни 2000 година със семейството си, те живеят в Благоевград. Мони е родом от Благоевград, но разказва за рода си – семейство Ноцкови, който е от Югозападна България - Виногради, Мелник, Рожен, Сандански.
Питам го дали винаги е имал интерес към правото или се е насочил към него, когато е пристигнал в САЩ. „Правото и медицината винаги са били двете неща, които много са ме интересували. Още когато бях малък – някога в 4. клас, когато родителите ми ходеха на родителски срещи, още тогава моята учителка от 1. до 4. клас г-жа Чилева казваше на майка ми: „Такова момче с такова чувство за справедливост не съм виждалa“. Винаги ако имаше някакво спречкване, някое дете ако биеше другo, се намесвах. Винаги съм бил някак с вродено чувство за справедливост, за това кое е честно. Още от малък имах интерес към правото, защото съдебната система е точно това – справедливост, закон“, разказва Симеон.
Относно причините на семейството да се премести чак в САЩ, Симеон казва: „Баща ми винаги е имал чувство, че за момента в България не е имало шанс да се осъществим, не ги е имало възможностите. Като по-млад той беше пътувал до Германия, за да работи на строителни обекти. Това е било през ранните години на 90-те. Тогава ходеха в Германия например за три или шест месеца – къси периоди за временни работници. Баща ми още тези години ходи в Германия за работа и се връща. Той винаги е мечтал да идем в чужбина, където можем повече да се осъществим. Още от малки сме имали тази идея за Америка като страната на неограничените възможности, на сбъднатите мечти, на успеха.
Когато разбрах, че съм спечелил зелена карта, също и семейството ми – майка ми, баща ми, брат ми, за всички нас беше сякаш това е началото на ново приключение, на ново състезание. Още в самото начало, когато дойдохме тук, имахме настройката, че сме тук, за да се борим, че сме тук да работим, че сме тук да успеем – да постигнем всичко, което сме решили. Така бяхме настроени и това много ни помогна между другото. Имаше много други български семейства, които нямаха тази настройка. Те може би са имали повече пари от нас в България – ние нямахме много, и затова настройката им беше „не знам, ще видим“.
Питам Симеон как се е запознал с тези други българи в Чикаго и той ми разказва за българската църква там „Св. Иван Рилски“. Казва, че дори бил дякон там между 2000 и 2010 година. Всяка неделя в продължение на дълги години за него започвала с литургия, а след това обяд и срещи с други българи: „Тази черква беше като културен, освен религиозен център. Там си правехме коледни партита, вечеринки, събирахме се за Гергьовден, за всички големи празници. Покрай черквата се запознах с други български семейства с деца на моите години. Те също бяха дошли със зелени карти, но много от тях се отказаха. Изплашиха се и се върнаха обратно“.
„Ние бяхме взели доста пари назаем, бяхме си разпродали имуществото и нямаше начин – настройката ни беше различна“, допълва той. Това и била причината да се стремят към успеха с всички сили.
Симеон Ноцков завършва 8. клас в България. Малко след края на учебната година, той и семейството му отиват в САЩ. Бързо му се налага да се запише за училище – нарича го техникум, в който се обучава от август 2000 година до май 2004 година. Бакалавърската си степен започва през август 2005 година и завършва през май 2009 година. Тогава се обучава в две специалности – „Философия“ и „История“.
Първоначално желанието му било да учи и право, и медицина. Отказал се обаче от медицината и се насочил към правото. Симеон разказва и защо избрал точно тези две специалности – „Философия“ и „История“:
„В България като малък играех шах. Ходех на състезания по шах дори. Като един шахматист, винаги мислех за следващия ход – дори не само за следващия, а три хода по-напред. Винаги съм мислел какво ще ми е необходимо, например какво ще ми е необходимо, за да вляза в правно училище. Едното нещо беше да имам много хубави оценки. От „Философия“ и „История“ имах почти идеален бал, което е много добре. Балът ми от тези две специалности беше много добър. Когато кандидатствах за правното училище, ми трябваха добри резултати и на теста. Това беше достатъчно и така, и направих“.
Симеон разказва, че винаги е работел. Докато учи бакалавъра си, Симеон също не спира да работи: „Бях в строителството през лятото, сервитьор вечерно време, всякакви такива работи, за да изкарвам пари и да си плащам сметките. От самото начало, когато дойдохме тук, винаги съм работел – първо, за да върнем парите, които бяхме взели назаем в България, а след това, за да си изкарвам аз пари. На 17 години изкарвах по 500 долара на седмица, а моите съученици питаха родителите си за 20 долара на седмица за кафе. Бях страшно по-различен дори от американчетата ми съученици. Те просто не бяха научени по този начин – да действат да работят. Или пък както е в България – „Аз съм студент, няма да работя“, няма такова нещо. Едновременно бях студент и работех по 35 часа на седмица, но изкарвах много хубави пари“.
През 2009 година Симеон Ноцков завършва бакалавъра си и започва да учи право в Chicago-Kent College of Law (Юридическия колеж в Чикаго-Кент). Завършва през 2012 година и веднага отива в университета „Бъркли“ за една година. „Винаги съм се интересувал от недвижимо имущество. Имах и все още имам лиценз за брокер на недвижими имоти. Затова и специализацията ми в „Бъркли“ беше по недвижими имоти – данъци и т.н. и всъщност това, което работя в момента като съдия“, разказва той. След като завършва „Бъркли“, се връща в Чикаго.
Следва работа като прокурор в Спрингфийлд - столицата на щата Илинойс, чийто най-голям град е Чикаго. Симеон става прокурор през октомври 2013 година. Разказва ни каква е логиката на столиците на щатите в Америка – това са обикновено малки градове, с немного население, в които всеки по някакъв начин работи за държавата: „Ако икономическия център на Илинойс е Чикаго, то държавния център е Спрингфийлд“.
„В Спрингфийлд по всяко едно време имах около 150 активни дела. Ти като прокурор много често правиш споразумения, не всяко дело отива на съд. Достигах до споразумения, но по всяко време имах много активни дела. Винаги съм бил много организиран, защото вярвам в поговорката, че „без ред, няма късмет“. Още от самото начало като прокурор пак бях различен, защото когато ставаш прокурор, ти наследяваш нечии чужди дела. Тогава изкарах всички дела, подредих ги, разчистих ги. Прекарах седмици наред, за да вкарам всичко в ред. Моите колеги тогава ме питаха защо се занимавам. Бяхме 9-10 човека, повечето от тях много не се впрягаха, казваха си, че са държавни чиновници, питаха ме защо толкова много работя, след като никой няма да го оцени, няма да ми се промени плащането. Аз обаче знаех, че отивам там, не за да стоя до пенсия. Знаех, че ще отида там, ще направя име за себе си и ще продължа нагоре“, разказва Симеон.
Разказа ни още как в един момент и трите големи кантори в Спрингфийлд искали от съда да го санкционира, да му отнеме лиценза заради „неетични и неконституционни тактики за разследване" на техните клиенти. Симеон говори и за кръга на "добрите стари момчета“ там – хора на високи позиции в различни сфери, които са учили в едни училища, ходили са в една църква, познават се: „За тях беше супер странно, че съм от България. „О, къде е България, вие християни ли сте?“. В следващия момент аз вече ставах неудобен за тях, тъй като работех много и им правех проблеми. В един момент бяха доста настроени срещу мен, но това няма значение. Това е част от работата. Аз знаех, че това, което правя е легално и моите шефове – главния прокурор, е зад мен. Затова действах без спирка“.
Многото дела като прокурор по-късно помагат на Симеон Ноцков да вземе поста на съдия, защото повечето прокурори и адвокати, казва той, нямат много дела в живота си – много по-често се стига до споразумение. „Аз за една година имах толкова много дела, а също и разпити, че после, когато отидох да кандидатствам за съдия им казах: „Вижте какво съм направил за една година – повече отколкото хората правят за десет години. Което и реално е така. Когато станах съдия, един адвокат дойде и ми каза: „Съдия, извинявай, аз практикувам от 12 години, но не съм водил дело досега, защото винаги правя споразумения. Можеш ли да ми обясниш пак процедурата?“. Бях прав от самото начало, когато казах на главния съдия, който тогава ме интервюираше, да види какво съм направил за една година, за да разбере, че съм постигнал много повече от много хора”, разказа той.
„От тогава насам всеки един месец съм писал повече дела от всеки друг съдия. Един съдия, ако напише 10-15 дела, аз имам 10 пъти повече от това. Въпросът не е да ги надмина с 1-2 дела, а да покажа, че аз мога много, много повече“, категоричен е Симеон.
На въпроса откъде идва тази негова мотивация, той отговаря: „Мисля, че е така от самото начало, когато дойдохме и бяхме настроени, че идваме, за да покоряваме. Вижте например сега изборите за сенатор в Джорджия - демократът Уорнък всъщност е пораснал на помощи от държавата, афроамериканец е, баптист. Сега измества най-богатата сенаторка в Сената, която е бяла протестантка. Още от малък имах усещане, че ако ще успея, ако ще се докажа някъде, това ще е в Америка. Затова винаги съм използвал тази възможност на максимум. И никога не мога да разбера хората, които са получили тази златна възможност, дошли са със зелена карта и не се реализират. Аз обичам България, но ако стана мултимилионер или милиардер в Америка, мога много повече да помогна на България, отколкото ако се върна и съм поредния човек там“.
Симеон паралелно се занимава и с бизнес – купува и отдава под наем къщи. Идеята заимства от свой преподавател в „Бъкрли“, който се занимава със същото нещо: „Той беше един от най-големите инвеститори в недвижимо имущество в Калифорния. От тези хора, които правят по 400 милиона долара от една сделка. Когато говорех с него, седяхме аз и един милиардер срещу мен. Реално неговата история не беше по никакъв начин различна от моята. Това ми показа, че няма невъзможни неща, че това да станеш милиардер и да постигнеш всичко, което си решил, не винаги е базирано на това къде си роден, а на това, което правиш в тези 24 часа на денонощието“.
Симеон казва, че не стои пред телевизора, не седи на дивана, а се опитва да използва своите 24 часа до максимума. Довършва и разказа за своя преподавател в „Бъркли“ – той завършил „Харвард“, след това отишъл в Калифорния, с жена му построили двуетажна къща и дали единия етаж под наем. След това започнали да купуват къщи и да ги отдават под наем, разраснали бизнеса си, който се превърнал в империя.
Симеон решил, че може да направи същото и когато завършил „Бъркли“ и се върнал в Чикаго, със семейството му купили първата къща. „След това купихме втора къща, после трета – превърна се в бизнес. Тъй като имах умения в строителството – и аз работех на обекти, и баща ми, и брат ми, тримата бяхме като бригада. Изливахме цимент, викахме братовчедите да помагат, правехме българска мафия в Америка“, шегува се той.
Симеон Ноцков става съдия, когато е на 28 години. Към днешна дата заема съдийски пост вече седем години. Питам го каква е крайната цел, докъде ще продължава: „Това е, че няма крайна цел“, отговаря и допълва: „Много хора ме питат понякога не ми ли е мъчно, че нямам време да гледам баскетбол или да отида на футбол. Но всъщност за мен борбата е удоволствие. Дори и на стари година да съм един пенсионер, който ще се върне във Виногради в България, ще си построи къща и ще си почива, дори и да се върна там и да нямам нищо друго, за мен това ми дава удоволствие – да зная, че съм дал всичко от себе си. Крайният резултат не е моята цел. Нито парите ме блазнят, нито властта. Когато играех футбол с други българи, те не знаеха, че съм съдия. Просто не бях казал, но няма и защо. Единствената разлика между мен и другите хора е в количеството и качеството труд, което сме хвърлили. Но и това не ме прави много различен, защото други хора на моята възраст са лекари, правят сърдечни операции и т.н.“.
„За мен няма крайна цел, защото докато има борба, за мен е удоволствие да съм в борбата. Тоест щатски съдия, после федерален съдия, после може би по-нагоре, дори със сигурност по-нагоре, защото в момента, в който стана федерален съдия, вече ще искам по-нагоре. В същото време работя и в бизнеса, за да порасне той, защото в края на деня, ако разчиташ на една правителствена заплата, дори и да е добра, няма да са невероятни пари. Аз съм некорумпируем, защото имам бизнес, който ми изкарва достатъчно пари“, казва още той.
Последно Симеон е бил в България преди 10 години. Възнамерява обаче да се прибере догодина. „Последните 10 години борбата беше жестока – да завърша правното училище, да стана прокурор, да стана съдия. Сега работата като съдия вече ми е лесна, но в началото да пиша толкова много повече дела от другите съдии изискваше много усилия. След седем години вече съм научил делата, легалните теории, защото много от тях се повтарят. Но в началото беше много трудно, затова в последните 10 години не съм се прибирал – борбата беше да стигна до едно ниво. Мисля да се прибера следващата година – ще видим как ще се случат нещата с COVID. България иначе ми е мила. Моята баба – майката на моята майка още е там, искам да я видя, може да си намеря и някоя българска булка пък”, разказа Симеон Ноцков в края на разговора ни.