Позлатената епоха е забележителен период от американската и световна история. В периодът от средата на XIX до началото на XX век в Америка се осъществява мащабна индустриална революция. Създават се железници, стоманопреработвателни предприятия, петролни империи, манифактури и производства от всякакъв вид и калибър. С разрастването на технологията и по-бързите връзки между необятните американски територии, се създават и няколко гигантски бизнес-структури, които оформят най-големия (за времето си) монопол в човешката история.
Няколко души чрез контролираните от тях компании притежават половин и повече от Америка. Стоманопреработвателната компания на Андрю Карнеги (днес US Steel), Standard Oil на Джон Рокфелер, American Tabacco Company на Джей Би Дюк, General Electric и няколко други са флагманите на тази концентрирана индустриална мощ. Особено внимание може да се обърне на Джей Пи Морган, който е идеолог не само на General Electric, но и на редица други компании от този мащаб, включително е съучредител на банката, която днес е най-голямата в САЩ – JPMorgan Chase. Не само това, но според някои именно Джей Пи Морган е създателят на този вид правене на бизнес като заради него се въвежда терминът „морганизация“ на икономиката. Зад тази фраза се крие именно това – създаването на бизнес монопол, който е толкова ефективен и толкова могъщ, че се превръща в „държава в държавата“.
Може би най-познат е примерът на Рокфелер, който с неговия Standard Oil създава първата мултинационална корпорация в света. Standard Oil е най-голямата рафинерия и най-големия производител на петролни продукти до онзи момент в историята. Компанията стартира като хоризотална структура, но с времето се развива по вертикала като започва да контролира целия процес – от добива, през рафинирането до крайната продажба. Това поставя Standard Oil в ситуация на тръст, който чрез тотален контрол върху всеки аспект от бизнеса е в състояние да намалява стратегически цените на продуктите си, когато иска да извади конкурент от пазара. Чрез историческото решение Standard Oil Co. of New Jersey v. United States от 1911 г. американският Върховен съд отсъжда, че компанията на Рокфелер е практически монополист и заповядва гигантът да бъде раздробен на по-малки компании, които да са разделени на географски и пазарен принцип, така че да се превърнат в конкуренти. В резултат Standard Oil е разбит на 34 по-малки компании, част от които съществуват и днес и все още са сред най-големите в петролния бизнес на планетата– например ExxonMobil и Chevron.
Тръстовите структури, които се явяват фактически монопол всеки в своя сегмент, се превръщат в тумор за американското общество към онзи момент. Монополите задушават конкуренцията, убивайки я в зародиш, поддържат нечовешки условия на труд и спират по същество прогреса и иновациите. Нищо ново не може да се появи и укрепне без те да го купят или унищожат. Или да го купят, за да го унищожат. Властта на тези няколко, безспорно изключително умни, души се превръща от символ на прогрес в символ на корупция и безконтролна власт. Съсредоточието на влияние и безграничен ресурс в ръцете на шепа хора, кара американското общество да оформи ясен политически и юридически консенсус, а именно, че монополите и тръстовете са враг на свободата и трябва да бъдат раздробени на парчета. В резултат на разбиването и разделянето на монополите, в Америка покълва и се развива онова, което светът познава под термина „американска мечта“. По същество това е онзи осъществим блян, в която всеки може да преследва щастието и икономическото си добруване. Бизнесът не е нещо резервирано за елитите и всеки може да опита да успее. Успехът не е гарантиран никому, но правото да опиташ да успееш е гарантирано.
Ако индустриалните олигарси от края на XIX и началото на XX век са били най-могъщите хора за времето си и е било необходимо държавата да се намеси и да раздроби империите им на отделни „кралства“, то днес същото може да се каже за дигиталните олигарси. Век след разбиването на Standard Oil и другите великани на американската индустриална революция, сходна, ако не и по-голяма власт и влияние се държи в ръцете на Силициевата долина и доминиращите я няколко гигантски компании. Няколко примера в тази посока.
Да вземем Facebook. Компанията освен собствената си мрежа (която е гигантска сама по себе си) притежава и най-голямата месинджър услуга в света – WhatsApp, както и една от другите най-големи социални мрежи на планетата – Instagram. Със съдържанието, което Facebook контролира може спокойно да се каже, че Зукърбърг държи в ръцете си информация от и за всеки човек на Земята. Общо-взето най-голямата социална мрежа е Facebook, която държи третата най-голяма социална мрежа – Instagram, както и най-голямата платформа за съобщения – WhatsApp, но и втората по големина такава платформа – Facebook Messenger. Това, ако не се разглежда като монопол, не знам кое би могло да се разглежда така въобще.
Ами Google? Търсачката отдавна не е просто търсачка. Освен, че най-много хора на планетата използват Google, за да търсят информация, то компанията притежава и втората най-голяма търсачка в света – YouTube. Видеоплатформата пък от своя страна може да се счита и за втората най-голяма социална мрежа в света след Facebook. А всъщност нито търсенето, нито видеата са основния бизнес на Google. Компанията, след придобиването на рекламната мрежа DoubleClick, се превърна в най-големия рекламен оператор на планетата. Вторият най-голям след нея е... Facebook. Та, Google се движи от реклама – реклама в търсенето на информация, реклама в търсенето на видеа, реклама в мобилното съдържание и къде ли още не. Например само фактът, че Google е собственик на Android и всички приложения в 2/3 от всички телефони на света реално се контролират от Google би трябвало да е достатъчен индикатор за мощта на компанията.
Amazon също не бива да се подминава с лека ръка. Бившата онлайн книжарница отдавна не е просто някакъв си онлайн бизнес. Става дума за най-големия виртуален пазар на планетата, в който милиони бизнеси продават десетки милиони стоки на стотици милиони потребители. Доминацията на Amazon е чудовищна – ако компанията реши да не те допусне до пазара си, напълно е възможно да не успееш въобще да пробиеш онлайн в редица държави (и най-вече в САЩ, където е най-големия потребителски пазар в света). Отделно Amazon може да те допусне до платформата си, но да копира продуктът ти, ако се продава успешно, и да го пусне под свой бранд, но по-евтино. Нещо, на което би накарало Джон Рокфелер да започне бурно да ръкопляска. Но това не е достатъчно на Amazon, която чрез своята компания AWS има доминиращо положение и друг сегмент – облачните услуги и хостинга. AWS притежава 40% от всички cloud услуги по света. Според някои анализи 1/3 от всички сайтове, които се посещават ежедневно в интернет, се поддържат от AWS.
Като към Facebook, Google и Amazon добавим Apple и Microsoft, можем спокойно да кажем, че ако тези пет компании решат да работят заедно, то няма сила на планетата, която да може да ги спре. Ако си обикновен гражданин или дребен бизнес, няма как да се конкурираш с тях, няма как да минеш и без използването на услугите им. Малко или много човечеството се превръща в крепостен на тези няколко компании. Аргументът, който мнозина прилагат, а именно „като не ти харесват, не ги ползвай“, просто е несъстоятелен.
Коя социална мрежа да ползваш? Parler ли? Която като конкурент на Facebook и Twitter беше разрушена за 24 часа от железния юмрук на технологичните гиганти, които свалиха мрежата от магазините си за приложения, а AWS чак ѝ спря хостинга, за да не се отваря и през браузър? Къде да рекламираш малкия си бизнес, ако Google и Facebook държат 60% от онлайн рекламата в света?
Въобще, тук трябва да сме наясно, че не става дума за обикновен частен бизнес, а за нещо съвсем различно. Говорим за олигопол, при който шепа компании доминират целия дигитален пазар. А с все по-мощното навлизане на дигиталния свят в реалния такъв, значи, че всъщност тези компании не контролират просто един сегмент от пазара, а целия пазар въобще. В известна степен технологичните олигарси са много по-опасни за човечеството, отколкото индустриалните монополи от преди век биха могли да бъдат. Защото те вече не се държат дори като корпорации, чиято основна цел е печалба. Те са се превърнали в политически активисти, които от висотата на богатството си са способни да казват кое може и кое не може да се говори и прави на политическата арена.
Всичко гореизложено иде да каже нещо много просто – технологичните гиганти трябва да бъдат раздробени на по-малки компании. Необходимо е господстващото им положение да бъде премахнато. Те стават опасни не просто за икономиката и бизнеса, но и за политиката и демокрацията. И ако Катон Стари е призовавал настоятелно Картаген да бъде разрушен, то ние днес трябва да проявим същото упорство и да искаме технологичните гиганти да бъдат разделени. Нямаме друг избор, освен да признаем тези реалности. Твърде бързо станаха твърде големи и това започва да създава невиждани опасности. Ако не искаме светът да се превърне в дигитален концлагер, трябва да поискаме разделяне на технологичните гиганти.
Днес. Утре може да е твърде късно.