Владимир Костов, Епицентър
До изборите остава месецът на предизборната кампания и десетината дни до началото ѝ. Малко е при положение, че не се забелязва очертаване на главния залог, който би определял значението на гласа на всеки избирател. И съответно – мотивирал по-масово участие в гласуването.
Говорят за изборите. Президентът, премиерът, лидерите на политическите партии. Някои предлагат и програми за решението на болните проблеми на страната. Но избягват дори и опит за сериозен анализ на развитието на света и съответно за формулиране на българска политика, която да защитава националните интереси. Въпросът „се отбива“ с банални декларации за „европейски избор“ и приобщеност към НАТО. И с опити да се внушава, че е достатъчно управлението да се поеме от „нашите хора“, за да тръгне всичко към по-добро. Докато е очевидно, че проблемът е за позицията на обществото, а не за „наши“ и „ваши“ хора.
България не е и не може да се изолира от света. Българското развитие – и в лошо и в добро – е най-напред част от развитието на съвременния свят и едва след това, в някакви граници, последица от наши български решения и дела. Голямото мнозинство от съвременните държави са в положението на България. Но това не означава, че е окончателно наложен глобален ред и повече няма място за търсене на национални политически и всякакви други решения.
Светът, такъв какъвто го живеем днес, не е резултат на диктата на глобалистични сили. Обратно. Развитието на света – особено в последния век – с небивалото демографско уплътняване, с излизането на сцената на цивилизацията с нови амбиции и цели на множество народи и общности, с фантастичното развитие на науката и технологиите, подтикна човечеството да търси нови пътища за взаимодействие пред лицето на непознати в миналото предизвикателства.
На този „апел“ на света от втората половина на отминалия век, групата на най-мощните западни държави начело със САЩ, отговори, налагайки /със съгласието и сътрудничеството на мнозинството в ООН/, добре познатата глобализация. В същината си тя отговаряше на националните интереси и амбиции на САЩ и техните най-близки партньори. За обществото се определяше като политика на световната общност, чужда на познатия от предшестващите векове национализъм. Последният се представяше като същностна черта на всички екстремистки режими – и десни, и леви – които в една или друга степен отричаха глобализма.
Но отличителна черта на света, в който живеем, е изключителната бързина, с която се осъществяват промените. В 80-те години на миналия век, изненадвайки мнозина, настъпи краят на Съветския съюз и с това и на „съветския блок“ и на „студената война“. Обявен бе като нещо „без срок в бъдещето“ – глобализираният, според интересите и разбиранията на САЩ, свят.
И в по-малко от две десетилетия след това – нова изненада. Мнозинството от избирателите във Франция и в Холандия отхвърлиха глобалисткия проект за конституция на ЕС. Страни членки на ЕС като Унгария, Полша, Чехия, Словакия започнаха да оспорват едни или други решения на ръководната бюрокрация на ЕС, защото не отговарят на националните им интереси. Китай, Русия, Индия, но и други, с различна тяжест и цели на международната арена, започнаха все по-категорично да мотивират свои позиции с националните си интереси и амбиции. Докато в последното десетилетие, не друг, а САЩ – при президентството на Доналд Тръмп, прокламираха високо, че на първо място в политиката им стоят интересите на САЩ, а не едни или други общо прокламирани съображения и цели. Сегашният президент Джо Байдън заявява, че ще използва други методи и средства – не тези на предшественика му Тръмп. Но няма намерение да отстъпи от прокламирания приоритет на интересите на САЩ, в отношенията, с който и да е.
На мястото на глобализма, или в конкуренция с глобализма, в съвременния свят се манифестира един нов национализъм. Този нов национализъм не абсолютизира своята изключителност, защото си дава сметка, че сътрудничеството с останалия свят, включително и в някои форми на глобализма, е нужно за собствената му реализация. Но с много по-голямо внимание провежда всички свои ангажименти и действия на международната сцена, с амбицията да постига максимална защита на интересите на своята държава и национална общност. Всички големи държави действат в духа на този нов национализъм. И САЩ, и Китай, и Русия, и Франция, и Германия, и Великобритания, и т.н., и т.н. И всички те, според своите традиции и практика, гледат по-малките от тях, да не си „позволяват“ да се позовават в същата степен на приоритета на своите национални интереси. Практика стара, колкото самата човешка цивилизация.
Новото е, че не само най-мощните, но все повече и повече държави и нации, опрени на своите традиции, търсят да разберат и намират пътища да действат в съответствие със смисъла на новия национализъм. Защото очевидно е, че поне в близките години, а може би и десетилетия, успехът на всяка държава ще зависи в най-голяма степен от умението да реализира политиката си по правилата на този нов национализъм. И решаващо условие за успеха на подобна политика ще бъде не съществуването на партии, наричащи се националистични, или патриотични, или родолюбиви и т.н. – без това да е за упрек – а споделянето на този нов национализъм от мнозинството на нацията. И готовността ѝ да подкрепя отговаряща политика.
Изтъкването на проблема за нов български национализъм като залог на предстоящите избори е стъпка в дълъг път. Но българската нация само ще спечели, ако тази стъпка не бъде заобикаляна, заради някои условности.
Защото в днешното време пътят на новия национализъм е единственият, който предлага шанс за бъдещето.