„Когато контрастите между хора, които се очаква да работят заедно в Парламента, са толкова големи, е нормално нещата да буксуват“.
Това каза политологът Иван-Асен Иванов в интервю за ФАКТИ.
Той обясни този контраст с желанието на Трифонов за „нововъведения, които са меко казано радикални“, докато останалите партии искат да постигнат промяна „чрез добрата работа на институциите, чрез системни и правилни реформи, които не да рушат вече изградените модели, а да ги коригират и напаснат в нов режим на работа, без да се включват кардинални решения“.
Разговаряхме с г-н Иванов относно възможностите за сформиране на редовно правителство, за приоритетите пред следващото управление и за вероятността за трети поред парламентарни избори тази година.
Целия разговор четете в следващите редове:
- Г-н Иванов, как смятате – ще се намери ли начин за сформиране на правителство или ще вървим към нови парламентарни избори?
- За съжаление, след първия опит за съставяне на правителство, след вторите избори, когато видяхме проектокабинета на Слави Трифонов, сега отново виждаме сигнали, че нещата вървят в посока избори. Макар и желанието на повечето политически участници към момента – на партиите на протеста, плюс БСП, можем да включим дори ДПС, да е сформиране на правителство, изглежда, че „Има такъв народ“ отново поемат по някаква своя собствена траектория, която за останалите участници в българския политически процес сякаш изглежда неразбираема. Тя е неразбираема и за повечето граждани.
„Има такъв народ“ по същество притежават едно политическо волеизявление, което няма аналог в българската политика по своята антисистемност като характерна черта. Това, което знаем за Слави Трифонов, още години преди той да започне да се занимава с политика в степен на активност да има собствена партия, е, че той винаги залагаше на решения, които да променят коренно политическата система. Още от референдума – въпросите за мажоритарната избирателна система, за рестарта на политиката, такава, каквато я познаваме в момента. Сега изведнъж, когато той се намира в ситуация неговата партия да е първа политическа сила и да трябва да сформира правителство, виждаме, че той се чувства изключително некомфортно в тези традиционни рамки за демократичността в България.
Когато си дошъл в политиката с желанието да разбиеш системата и начина, по който тя функционира, изведнъж да седнеш в една зала с всички тези хора, които идентифицираш като политическо статукво – макар нови партии, макар партии на протеста, те са съставени и от хора, които ние вече много добре познаваме, виждаме, че всичко, което Трифонов иска да направи, не съвпада с визиите на останалите политици, от които той очаква подкрепа. Затова възниква и целият този дисонанс, който е проблемен и пречи на едно по-адекватно функциониране на един евентуален бъдещ кабинет.
- Това обаче е някакъв „бъг“ в демокрацията ли или проблемът по-скоро е в партията на Трифонов?
- Възможните варианти за анализ са много. Това, което Трифонов вкарва като модел на разбиране е, че българската политика изначално е счупена, че тези 30 години Преход са вървели в една тотално грешна посока, която той иска да преформатира изцяло, въвеждайки нововъведения, които са меко казано радикални. Когато разсъждаваш по този начин, това означава, че виждаш някакви невъзможни пречки пред това да се идентифицираш заедно с хора, които отъждествяваш с тази система и които твърдиш, че са създали тази система.
Въпросът е, че останалите партии на протеста, а дори и БСП, които се опитват да се причислят към тях, желаят по-скоро промяна в страната ни, отвеждането ѝ отвъд това, което предишният модел на управление предлагаше, пълна алтернатива на корупцията, на беззаконието, на злоупотребите, на овладяването на държавата, но чрез използване на методи, които вече са ни познати, чрез работа с инструментите, които демокрацията вече ни е дала. Те искат това да стане чрез добрата работа на институциите, чрез системни и правилни реформи, които не да рушат вече изградените модели, а да ги коригират и напаснат в нов режим на работа, без да се включват кардинални решения. В „Има такъв народ“ виждаме някакъв екстравагантен подход, например с отчетността на главния прокурор.
В нормите на правотворчеството съществуват хиляди варианти, по които да се направи съдебна реформа, така че главният прокурор да подлежи на отчетност, а дефектите, които виждаме в момента, да бъдат изчистени. „Има такъв народ“ от своя страна предлагаха нещо съвсем радикално, което е главният прокурор да бъде избиран от цялата нация на едни мажоритарни избори. Не зная това да се прави където и да е другаде по света.
Когато контрастите между хора, които се очаква да работят заедно в Парламента, са толкова големи, е нормално нещата да буксуват.
- Доста балансиран звучи анализът Ви, но какво е Вашето лично мнение за „Има такъв народ“?
- „Има такъв народ“, желано или не, е единствената партия, която в момента разполага с демократичната легитимност да бъде първа политическа сила и да промени модела на ГЕРБ и ДПС, който познаваме от последните 12 години. Намираме се в ситуация, в която гражданското общество, което протестираше и е най-бурният двигател за промени и реформи у нас, в голямата си част се разочарова от това, което „Има такъв народ“ представлява. Те, макар и единствена възможност за алтернатива, която притежава мандат за съставяне на нов кабинет, който да промени политиката в България през последното десетилетие, имат своите собствени дефекти.
Точно тук е това раздвояване. От една страна, изключително много се желае една промяна, една алтернатива, един нов модел, но в същото време това, което идва, предлага промени, които не се знае накъде ще отведат страната ни.
В момента страната ни има нужда от много систематизирани, много точни, много ясни промени, които трябва да се случат. Това са промените, които ни посочва и Венецианската комисия, и Европейската комисия с всеки един свой доклад. Това е пътят на консолидиране на демокрацията ни, който ние трябва да извървим. През последните 30 години, докъде по-бавно, по-бързо, по-вярно или по-грешно, в крайна сметка се върви по този път. Ако изведнъж решим, преди да сме извървели този път, да променяме тотално начина, по който сме се развивали, с идеята, че това, което се случва до момента не ни харесва и определено не е достатъчно, според мен не е правилният подход.
Искрено се надявам, че когато „Има такъв народ“ влязат в една реална политическа среда, постепенно ще видят, че такива решения като промяна към мажоритарна система и мажоритарен избор на главен прокурор са екстравагантни политически решения, които, макар да звучат интересно, няма да имат толкова голяма добавена стойност. Когато се опитваш да изменяш проблеми в системи, които са проблематични из основи, с някакви нестандартни кардинални решения, които не са изпробвани и нямат реално приложение, си обречен на провал. Ако у нас се опитаме да направим съдебна реформа, ограничавайки се в това да избираме главния прокурор мажоритарно или да коригираме дефекта на политическата ни система като въведем мажоритарен вот, това е обречено на провал. Не са това дефектите, които трябва да коригираме.
- В хипотезата на мажоритарен вот е много е важно да се вземе предвид и нивото на гражданското общество, все пак ние имахме една много ниска избирателна активност на изборите на 11 юли.
- От политологична гледна точка мажоритарни избори в два тура при парламентарни избори в България са безспорна грешка. Това означава, че представителността на българската демокрация ще се намали изключително много. В тази парламентарна система, която ние имаме, въвеждането на подобен тип гласуване е нелогично, защото всички останали елементи от тази система водят към едни избори от друг тип - не мажоритарни. Мажоритарното гласуване няма как да се впише в тази концепция за демокрация, която ние градим.
Доколкото гражданското общество и неговата активност, то беше достатъчно активно, когато трябваше да изрази своите ясни желания за промяна - за оставка на правителството на Бойко Борисов, за оставката на Гешев от поста на главен прокурор. Гражданското общество продължава да стои зад тези свои искания, но в същото време е нормално да има умора заради тази свръхполитизация на всичко, което се случва в обществото ни. Виждаме обаче, че колкото и да е голям зарядът на хората да гласуват, да действат в една по-различна алтернативна посока, да избират на първа позиция нова партия, да осигурят почти пълно мнозинство на новите партии, все пак от политическа гледна точка нещата не се развиват толкова бързо. Например в момента сформирането на правителство е твърде бавно, възможно е да се стигне и до трети избори и това отегчава хората. Този непрестанен разговор за политика, без да се постига нещо истинско, изморява и ще изморява, докато не се състави едно правителство, макар и да е трудно, макар и партиите на протеста да нямат пълно мнозинство.
Част от мъдростта на гражданите е да поставят тези партии в ситуация, в която взаимно да се контролират. Това е система на контрол и баланс, при която никой няма върховно управление. Според мен може би това е едно от нещата, които са предизвикани от предишното управление, което пък имаше толкова твърди парламентарни мнозинства, че виждахме как Парламентът беше заличен и на практика имахме диктат на изпълнителната власт.
В момента сякаш желанието на гражданите е друго - да има повече плурализъм, да има повече многопластовост. Това не е непременно лошо, защото означава, че всички тези политически фигури ще трябва още по-енергично и убедително да заявяват своите политически намерения и да ги изпълнят с консенсус с всички останали, което със сигурност ще доведе до повече ползи.
Тук възниква проблемът, че когато толкова много хора трябва да съставят правителство, то се случва бавно и отегчава хората. До момента ние не виждаме промяна. Виждаме желание за промяна, възможност за промяна, но не и реален процес на промяна. Докато не се задействат някакви реални механизми, гражданите ще продължават да бъдат отегчени от цялата ситуация. Ако искаме да ги въвлечем във всичко и те да бъдат активни, трябва да им предоставим нещо реално.
Ако към настоящия момент се състави едно правителство, то проведе някои от най-важните реформи, задържи се на власт в продължение на 1 или 2 години и въвлече гражданите в един реален процес на промяна, чак тогава - при нова ситуация в страната, при едни нови избори, би имало заряд. Това би могло да провокира гражданското общество да бъде все по-активно, а не нови избори през месец, които фактически не водят до нищо ново.
- Виждате ли някакъв вариант или конфигурация тази линия от реформи, които споменахте - следване на препоръките на Венецианската комисия и т.н., да се случи в крайна сметка?
- Това е надеждата. Когато няколко партии - „Демократична България“, „Има такъв народ“, „Изправи се.БГ! Ние идваме!“, които имат изначално реформаторска насоченост, желание да стабилизират българската демокрация, да променят дефектните системи и това, което толкова години трови българската демокрация и пречи на истинското ни европейско развитие, това е залогът. Ако те не успеят да направят това, ще означава, че те фактически нямат място в Парламента. В момента България се нуждае именно от това - от едно скоростно европейско развитие в най-базовите рамки на прогрес в този съюз.
Ако ние продължаваме да бъдем на дъното по медийна свобода и на върха по ниво на корупция, по нива на бедност, по изостаналост във всички стратегически сектори като зелена енергия, дигитализация, тогава практически България увисва все повече и никога няма да може да се интегрира напълно в Европейския съюз. Това е огромен проблем. Ще ни пречи все повече занапред и ще бъде препъни камък за модернизацията на страна, която наистина е жизнено необходима.
Залогът за тези нови участници е дали те ще бъдат нещо повече от яростна съпротива и опозиция на това, което е било до момента в лицето на правителството на ГЕРБ. До момента видяхме като че ли, че това го умеят. Оттук нататък от тях се иска да продължат напред и да изпълнят същинската роля, която им е поставена от гражданите.
- Очертахте приоритети - смятате ли обаче, че случването им е възможно?
- Политиката е изкуство на възможното. Ако тази медийно заявена воля - заявена както от „Има такъв народ“, „Демократична България“ и „Изправи се.БГ! Ние идваме!“, така и от БСП, дори и от ДПС, дори и от ГЕРБ, които по принцип са Граждани за европейско развитие на България, наистина е реалното желание на всички тези политически сили, би трябвало да се случи.
Дори да имаме едно мнозинство, по-реформаторски, прогресивно и дори реваншистки насочено, както някои го определят, върху основните казуси за България - които са както Планът за възстановяване, така и последващите етапи от новото европейско финансиране по зелената сделка, процесът на дигитализация и всички елементи от бъдещите европейски политики, които предстои да се развият, в Парламента трябва да има единен консенсус за този път на България напред. В противен случай не виждам как тези партии могат да оправдаят своите предварителни политически заявления. Доколкото на мен ми е ясно, всички те изказват именно това и се стремят точно натам. Въпросът е доколко те ще могат да надмогнат политическите си различия, политическото боричкане за власт, и да погледнат визионерски за бъдещето на страната.
- Тоест според Вас тук няма значение конкретната партия или конкретната политическа сила, която би трябвало да проведе въпросните реформи и да обърне внимание на въпросните приоритети, а по-скоро е важен консенсусът върху тях?
- Консенсусът е изначално заложен при формирането на настоящия Парламент. Този консенсус е електорално подреден. Всички тези партии трябва по някакъв начин да се договорят за всички тези приоритети, защото най-малкото са необходими минимум 4 партии, за да може да се формира някакво мнозинство, което да работи, без значение в каква посока. Останалите две, които по всяка вероятност ще бъдат ДПС и ГЕРБ - така изглежда и така би следвало да е, ако искаме да имаме някаква реална промяна, те също би следвало в някой конкретен момент да осигурят подкрепа за подобни стратегически за страната ни неща. Въпросът е дали те ще имат далновидността да го направят или по-скоро ще разчитат на някакви дребни договорки помежду си.
Според мен ситуацията е назряла до такава степен, че дори и политически противници трябва да надмогнат тези противоречия и да намерят консенсус. Дали това ще се случи, предстои да видим. Дали реално ще постигнем някаква нова ера в българската политика, в която ще работим обединени за благото на страната, или ще продължим по стария път и няма да има практическа промяна, а по-скоро промяна на предложеното съдържание без промяна на същинското под никаква форма.
И двете партии, ИТН и ГЕРБ, обещаха на избирателите си мажоритарен вот и получиха общо 128 депутата. Сега ще изпълнят ли обещанието си? Линк към резултатите