Сред фундаменталните философски питания: Какво е човек? Какво е мястото му в битието? Какъв е смисълът на човешкото съществуване? Какво е светът? Какво е истината? Какво можем да познаем? и пр., е и въпросът: Можем ли да общуваме?
Общуването е едно от най-важните умения, които може да развива у себе си всеки човек. Като фундаментална форма на културата и начин на живот то не се наследява, а се придобива. В този контекст е и мисълта на Брайън Трейси, че общуването е умение, което можеш да научиш. То е като да караш колело или да пишеш на компютър..Можеш бързо да подобриш всяка една част от живота, стига да имаш желание да работиш над него. Да знаеш какво и как да го кажеш; да разбираш това, което се казва, а често и това, което се премълчава; да знаеш да разказваш, да умееш да слушаш и да проявяваш разбиране, означава, в общуването да търсиш красивото, възвишеното и стойностното.
Всичко, което съществува в света, може да стане обект на ценностно и естетическо отношение, т.е. да бъде оценявано от човека като добро или зло, красиво или грозно, истина или неистина допустимо или неприемливо, справедливо или несправедливо… Според принципа на относителността, провъзгласен от софистите, това, което е ценно за един човек, за друг може да се окаже безразлично или дори неприятно. Въпросът за ценностите изобщо обаче може да бъде поставен, ако изхождаме от факта, че за всички хора доброто е добро, лошото е лошо. По този начин той е поставен в историята на европейската философия от Платон до Хегел, а и до сега.
Общуването не е само предаване на информация от един човек на друг, т. е. то не е само комуникация, а своеобразна форма на взаимодействие и интеракция – осъществява се в общност от двама или повече индивиди, които не само предават значения помежду си. В този социокултурен процес е налице съпреживяване на радостите и мъките, възторзите и страданията, нуждите и потребностите на събеседника. Общуването не е нещо статично, окончателно завършено, а е динамично протичане на действие. Непременно е необходимо да се отбележи, че общуването е присъщо само на човешките същества; умението за общуване е основно универсално качество, с което природата е дарила човека.
Човекът е най-общественото от всички създания. Той е изработил и най-мощни обществени форми за сдружаване; измислил е най-съвършени форми за общуване. Борбата за живот и съвместно сътрудничество между хората изискват всеки член от племето или народа да може да споделя с останалите опита и знанието си и да подбужда своите сътрудници към определени действия. С течение на времето средствата за общуване стават все по-разнообразни, по-тънки и по-многобройни. У хората нуждата от общност е толкова дълбоко заседнала, че те чувстват жизнена потребност от нея. На човека му е тежка самотата, той иска да общува с другите; това общуване му е приятно, то буди у него задрямали душевни сили, доставя му удоволствие. Пък и средствата за общуване, отначало целесъобразни и потребни само в практичния живот, стават вече ценни и сами по себе; те разкриват на човека особени области на духовна работа; сочат му не само как да се наслаждава от обществеността, а и как да спомага за духовния развой на себеподобните си. Телодвижението, езикът, писмото, звукът, баграта, чертата и формата стават красноречиви знаци за изява на личния духовен живот: чрез тях човек само постига самооткровение, подчертава Н. Райнов. Известно е човек се ражда, формира се, расте и развива като социално и нравствено същество. Без единство, общуване и съжителство със себеподобните си, който и да е от нас, не може да стане пълноценен член на общността или гражданин на своята страна и нация. Не случайно Аристотел определя човека като Zoon politikon; според него човекът извън обществото е или Бог или звяр.
Общуването е особена форма за взаимодействие между хората, най-важният социален процес. То не съвпада напълно с процеса на комуникация. Общуването е комуникация плюс „още нещо”, което касае отношението към Другия (Впрочем, въпросът на Другия е основна категория в екзистенциалната философия. б. а.). Общуването, също като комуникацията, е процес на обмен на информация, но в този случай той е придружен от интензивна „идентификационна” активност. В общуването сме загрижени да активизираме представата си за този, с когото комуникираме. Имаме нужда от постоянно подновяващи се хипотези относно неговата компетентност и неговите очаквания към самите нас. Колкото повече усилия влагаме, за да разбираме по-добре другия в комуникацията, толкова повече тя е общуване и по-малко обмен на информация, сигурен е Кристиян Банков. В процеса на общуване се предават не просто информационни части, но и социален опит, извършва се промяна на същината на взаимодействащите субекти, сапиенизация на личността. Само свободният човек, който може да изпитва чувство на състрадание, любов, мъка, радост, самостоятелно да взема решения, да формулира позиции, сам да осмисли своето битие и пр., е способен да общува, а всички други биха могли само да комуникират.
Доброто и красотата са основни качества или атрибути на културното поведение и общуване, отбелязва Д. Станков. Тук бихме добавили и отзивчивостта и човечността, чувствителността и любовта. Те придават на общуването нужното благородство и изящество; и не само в този смисъл, че човекът е единственото социо-културно същество, но и в онзи, че неговият характер и воля, неговите чувства, афекти и страсти, идеи, идеали, цели, помисли, мотиви и намерения и пр., се дешифрират в културното поведение, чрез доброто и красотата. Д. Станков уточнява, че реалната диалектика на доброто и красотата получава своето ценностно въплъщение и превъплъщение в културното поведение, което е тяхната своеобразна нравствено-етическа и художествено-естетическа мяра. Пълноценното общуване изисква красиви изящни художествено-естетически форми и лица – на добър тон и благопристойност, на изискани маниери и културни обноски, т.е. културното поведение и общуване се възприемат като художествено творение.
За да постигнем умението да общуваме и го усъвършенстваме, е необходимо да притежаваме широк кръг знания за езика. По отношение на езика като средство за общуване Вилхелм фон Хумболт отбелязва, че неговото създаване е обусловено от вътрешната потребност на човечеството. Той е не само външно средство за общуване на хората в обществото, но е заложен в природата на самия човек и е необходим за развитието на духовни сили и за създаването на мироглед, което човек може да постигне, само когато постави своето мислене ясно и отчетливо във връзка с общественото мислене.
Езикът е универсално обществено явление – обществено дотолкова, доколкото формира едно общество посредством създадената през времето словесна култура и същевременно го развива и легитимира всекидневно в атмосферата на социалната и културната комуникация. В социалната прагматика езикът е не само информационна среда, в която се осъществява процеса на съ-общение, но е и онази центростремителна енергия, която определя, дефинира и движи общностите, груповите и индивидуалните взаимоотношения и в крайна сметка дефинира и самата личност като такава.
Ето защо езикът е на първо място сред националнообразуващите елементи. Йосиф Бродски смята, че развитието на една нация е свързано преди всичко с усъвършенстването на нейния език, т. е., тя се развива единствено в рамките на националния си език.
Редица философи и лингвисти подкрепят идеята за „националната мисъл”, т. e., за мисловните характеристики на една общност – за възможността да се очертае нейния своеобразен мисловен профил по начин, аналогичен на индустриалния, географския, народопсихологичния, политическия и т.н.
Колкото и да е спорна една такава социална метафора, тя има сериозни предпоставки и основания, особено в нашето съвремие, когато материализирането на мисълта придобива неподозирани мащаби, когато образователният ценз – респективно интелектуалният продукт, се превръща в основна стока, в гръбнак на най-модерните технологии и гориво на напредъка.
Изначалната култура на човечеството е вербална. За това говорят и едни от най-устойчивите културни ориентири в човешката история – митовете и легендите, които са се появили далеч преди появата на писмените знакови системи. Съвременната култура, основана на писмеността, на семиотичните знаци и графологията, е следствие от езиковото развитие. Получава се обаче определена разлика между развитието на граматичните норми на някои езици и социалната прагматика – необходимостите на дадена общност. Например, приложението на определени съвременни технологии в производството, информатиката, междукултурните отношения. Оттук иде и стремежът на хората да търсят универсалния език, на който да излагат универсалното си мислене. Така в определени времена по нашите земи за търговски (а преди това в Римската империя – и литературен) език е бил използван гръцкия; в края на ХІХ и в началото на ХХ век се правят опити за налагане на изкуствените езици словио, новговор, идо и есперанто. Напоследък, благодарение на монопола в информационните технологии и създаването на европейската общност масово се употребява английският. Всъщност това влиза в контекста и на един друг капитален въпрос – може ли да се организира едно универсално, наднационално общество въз основата на един език?
Теоретично това е възможно дотолкова, доколкото налага интензивността на общуването между хората. Но за монолитност на подобна общност трудно може да се говори не само поради различията на културите на отделните нации, а и поради механиката на мисленето им, която е специфична за различните езикови групи и е в пряка връзка с развитието на отделните езици.
Общуването не е само диалог; не е просто разговор или беседа; не и словообразуване, слованереждане, словосъздване. То е начин на мислене, но преди всичко е висока духовност. А тя представлява сферата на висшите ценности, свързани със смисъла на живота и предназначението на човека в света. Човешката духовност включва три основни начала или три способности: познавателно, нравствено и способност за избор и творчество.
Да управляваш хората, значи да ръководиш техните интереси и отношения, насочвайки ги към определени цели. Като съвкупност от обществени отношения човек се ръководи именно чрез тези отношения. Практиката показва, че общуването в определен смисъл е и вид духовна дейност на човека. Тази именно истина често не се разбира от лидери. От друга страна, характерът на общуването между държавния служител и гражданите разкрива същността на демокрацията, показва степента на политическата зрелост на обществото. Не случайно редица съвременни социолози свързват своите мисли за общуването с концепциите за „човешките отношения”, „социално партньорство” със „социално-интегративен” стил на възпитание и т. н., което още веднъж потвърждава огромното значение на проблема за общуването.
Всъщност да управляваш значи: да насочваш и регулираш правилно интересите и отношенията на хора и колективи, като ги съчетаваш с интересите на цялото общество; да въздействаш върху хората и мобилизираш техните сили и способности за осъществяване на предварително поставени цели; да осигуряваш активното и съзнателното участие на гражданите в управлението на техните собствени интереси и отношения, които те съзнават като интереси на колектива и обществото. Разбирането на тази истина, умението тя да се използва за осъществяване на поставените цели в живота прави управлението едно от най-трудните изкуства.
В този контекст управлението на обществото представлява съзнателно, целенасочено въздействие на хората върху обществената система като цяло или върху отделни нейни звена, което им осигурява оптимално функциониране и развитие въз основа на използване присъщите на самата система обективни закономерности и тенденции. Затова обществото и отделни групи хора твърде много рискуват, когато издигат или допускат да бъдат управлявани от хора, чиито морал и личностна нагласа противоречат на представите на мнозинството за успешен лидер или, когато тези хора са лишени от онези делови качества, лежащи в основата на умението им да организират и мобилизират съзидателната енергия на отделни личности и колективи по посока на задачите, чието осъществяване е смисълът на съществуването и функционирането на съответните управленски структури; когато не притежават необходимия минимум от нравствено-психологически добродетели и качества, без които те не могат да служат за образец на останалите и се лишават по този начин от обаяние и престиж в очите на хората.
Като се има предвид, че най-важното в тази сфера е управлението на хората, на колективите, тъй като хората са главен компонент на социалната система, ясно се очертава изключителното значение на личността на лидера, на неговите личностни качества. Теорията и практиката потвърждават, че всеки ръководител освен качествата компетентност (познаване на работата), деловитост (умение да се върши работата, да се съчетава научния и административния подход), системност, организираност и др., задължително трябва да притежава и човешките добродетели: честност, порядъчност, откровеност, правдивост, морална чистота, човещина, обаятелност, общителност и т.н.
Общуването с гражданите в крайна сметка трябва да регулира собствената духовна активност на личността, нейния стремеж към по-интензивни контакти с оглед да се засилва последователно целенасоченото въздействие върху хората.
Когато се говори за култура на общуването, не става дума за една или друга проява на етиката, а за цялостния морален и духовен облик на лидера. Става дума не само за външния му вид, за начина на обличане, за начина на ръкуване с хората, за начина на разговаряне, за обстановката в кабинета му, за общата картина на бюрото му, но и за това как посреща своите подчинени и посетители, за начина, по който той отговаря, отпраща, отклонява желанията им, и най-накрая – за това как, по какъв начин решава поставените му въпроси и т. н. При това не става дума за някаква куртоазия, за демагогия, за театрално разиграна вежливост, за да правим добро впечатление, за да си създадем добро име. Става дума за изразяване на същността в сферата на общуването, за осигуряване на възможност да се изявява дълбоко хуманната природа на общуването между хората. В крайна сметка начинът на общуването трябва да показва същността на духовността на лидера и служителите. И тъкмо в този смисъл трябва да се посочат онези предпоставки, които обуславят цялостното съдържание на начина на общуване в сферата на управлението, да се подчертаят онези качества, които съдействат за реализирането на желаната култура на общуването и чието формиране изисква комплекс от предпоставки. Тези предпоставки обхващат всичко – от семейното възпитание до специалната подготовка в специално създадени институти, курсове и т. н. Това означава, че върху характера на общуването във всички равнища и сфери на управленския процес най-сериозно отражение дават политическите качества не само на отделния служител, но и върху характера на обществено-политическия живот и държавност.
Голямо значение в тази връзка имат и морално-етичните качества на лидера: скромност, добросъвестност, самокритичност, колегиалност, смелост за поемане на риск, внимателно отношение към подчинените, такт и вежливост, отсъствие на лоши привички, на болезнено честолюбие и др. И деловите качества: организираност, организационни способности, компетентност, деловитост, упоритост, инициативност, новаторство и т. н.
В хода на своето развитие човечеството наред със социалните форми на общуване създава и различни видове комуникации, които имат свои специфични средства за посредничество. Връзката и обусловеността на тези средства от социалните и производствените отношения не елиминира тяхната специфика и относителна самостоятелност, нито пък това, че от своя страна също оказват влияние и въздействие върху социалните отношения, в които са включени икономиката, политиката и религията. Различните средства за комуникация имат своите социални подбуди, детерминирани са до голяма степен от начина на производство в дадено общество. Във всички свои форми общуването е своеобразна изява – пряка или косвена – на реалните обществени процеси, отбелязва Т. Шопова. В този контекст безспорна е ролята на средствата за масова комуникация при отразяването на проблемите на властта и утвърждаването на демократичните процеси. В съвременното информационно общество от „четвърта власт“ в класификацията на разделението на властите те излизат на втори план. Медиите упражняват част от обществения контрол върху дейността на структурите на властта. Обществото трябва да бъде информирано за това, което се прави за хората в съответните региони, а и за дейността на съответните структури на местната власт. Комуникацията е свързана с властта, осъществява власт и самата тя изпъква като такава. Властта на комуникацията „произтича от ограничената връзка между комуникационната динамика и живота на съответната общност. Силата, която стои начело на обществената власт, властва и над комуникационните процеси в обществото. Пряко или косвено комуникацията участва във властта. Тя самата е властов механизъм, чрез който управляващите в обществото се осъществяват като такива или осъществяват своите цели… Не буди никакво съмнение предположението, че добро общество може да е само онова, в което са организирани по оптимален начин комуникационните процеси, сиреч съобразно с изначалните функции на комуникацията – да осигурява духовното общуване и духовното сцепление на равноправни и в това отношение човешки същества, е мнението на Елит Николов.
Без информация обществото няма как да ги контролира, няма как да им търси отговорност какво са свършили и какво не са техните избраници. Защото тези, които са ги избрали, трябва да знаят как и какво работят, доколко изпълняват своите обещания.
Светът е отворен и ако ние не покажем нещата такива, каквито са, ще го направят европейските и световните медии. Съвременното човечеството представлява сложна мрежа от взаимна зависимост и последствията се непредвидими. Живеем в условията на взаимозависим свят – чрез информационните системи всеки потребител, в която и точка на земното кълбо да се намира, получава и извършва разнообрази услуги. Разпространението на информация за това как живеят хората в други части на света от международните медии оказва ефект върху населението, което сравнява своята среда с живота на другите, за които се смята, че живеят по-добре. И когато няма официални канали за информация се отварят неофициалните. Информацията се изкривява и тръгват слухът и мълвата. Общественото напрежение расте заради неяснотата и липсата на прозрачност в дейността на управляващите. Към комуникациите, изявяващи латентни състояния на човешкото съзнание, можем да причислим и мълвата… В социалната психология темата за мълвата се обсъжда предимно като явление в социалната динамика на живото тяло на общностите. Повод за подобно твърдение дават не само изследванията на слуховете – изследвания редки, но доста задълбочени, но и изследванията върху нагласите в обществената психика, които, както изглежда са истинската, типичната среда, от която се раждат и слуховете. “Говори се, че…” – това безлично указание за източника на мълвата, отразява именно латентни състояния на социалната психика, проявени обаче по един или друг повод и оформили се в динамични комуникационни вериги или в разширяващи се и утихващи ексцентрични кръгове в психиката на широки обществени слоеве, убедзен е Е. Николов. Това още повече издига ролята на масмедиите при отразяването проблемите на цялото общество
В условията на демократичното развитие на обществото нараства непрестанно и ролята на радиото в цялостния културен. Основните направления на тематичната програмна концепция на предаванията могат да бъдат: социален, културен, политически и икономически живот – обичаи, традиции, религиозни и фолклорни традиции; минало, настояще и проблеми на отделни общини.
За изготвянето на цикъл от програми могат да се предвидят: интервюта, мнения, анкети от отделна община; ежемесечни журналистически рейдове в определени райони; посещения на общински и фолклорни празници; събиране, обработка и класифициране на документални записи от музикален и говорен фолклор от съответната община; обобщаващи интервюта с представители на интелигенцията и местната власт в съответната община.
Една община може да бъде представена чрез: кратка история на общината, социологически данни; разговор с кмета на общината; интервюта с жители на общината; състояние и проблеми в социалната област, образование, здравеопазване; музика и автентичен фолклор и др.
Сред техническите новости в комуникацията, „телевизията заема едно от първите места по отношение на влияние върху културния живот на обществото… Днес виждаме, че телевизията вече и като система прониква във всички области и части на социалната структура. Тя вече не е една централизирана обществена система на комуникация, която приобщава към себе си наличните области на духовния живот и социална информация. Тя самата „се възпроизвежда като средство за масова комуникация на всички равнища на социалната структура. Вече има сателитна телевизия, чиято комуникационна функция е планетарна в прекия смисъл на думата. Имаме национални телевизионни системи, но заедно с тях вече по цялото земно кълбо съществуват и действат регионални и местни телевизионни системи… С цялото това свое многообразие, телевизията вече наистина е проникнала и хоризонтално, и вертикално в онази структура на обществата, която в българската социология е прието да се нарича акумулирана структура на обществото, смята Т. Шопова.
Вместо заключение би могло да се подчертае, че е необходимо непрекъснато да се развива идеята за ролята на медиите за утвърждаването на демократично общество, основано на свободата, социалната справедливост, плурализма, благоденствие, разбирателството и взаимното доверие между членовете на обществото.
Вече не съм сигурен, че сме общество!
Мюмюн Тахир