Основните претенденти за президентската институция са ясни, без един кандидат, и то най-важният за избора на президент. Движението за права и свободи още не изваждат техния претендент.
Защо трябва да го сторят?
Защото всяка политическа партия, движение, коалиция, инициативен комитет или кандидат искат, молят се, на колене падат за подкрепата на близо милион и триста хиляди български граждани.
Но когато стане въпрос за човек, който с качествата, ерудицията, политически талант и доказал се защитник на държавата, всички започват да кършат пръсти.
Всички кандидати знаят, че той е много по-добър и значителен и влиятелен от всички претенденти взети заедно но името му не е Иван, Драган или Петкан. Не искат да приемат, че човек с името Ахмед или Мустафа може да президент на всички българи, но могат да твърдят, че Иван, Драган и Петкан могат да бъдат президенти или министър председатели на всички българи, включително и на онези близо милион и триста хиляди български граждани.
Може би е дошло времето, в което да се заявят ясно, че ние съществуваме. Ние можем. Ние знаем.
Няма да се учудя, ако кандидатът им и най-логично би било той да е почетния председател на партията, Ахмед Доган или председателя на движението Мустафа Карадайъ.
И ако са в двойка с известен в обществото български генерал или общественик с българско име, то ще проправят пъртина в трудно проходимата политическа обстановка. Със сигурност ще бъдат припомняни литературните повествования от преди векове. Със сигурност ще бъдат напомняни изказаните от Доган истини за обществено политическия ни живот, но ще има дебат по теми различни от градска десница, корона, цени и горива. Ще се заговори за истинско обединяване на нацията с всичките и аспекти.
При това разделяне на левите и десните, много е възможно при добра мобилизация и ясни послания, на балотаж да стигне именно такъв кандидат.