Когато мутрите започнаха да печелят търгове, когато парите на политиците започнаха да разкриват селския им манталитет, българинът се отврати и затвори очи. Трябваше да го "удари ток", за да прогледне отново и да извика, пише Иван Бедров за Дойче веле.
Насила. С един силен и звучен шамар. Така политиката ни събуди и ни потърси сметка за това, че сме я изоставили от години. Това е позитивният прочит на случилото се в България. Лесно е да видим лошото – пролетаризирана тълпа, ирационални искания, омраза, неадекватност от страна на статуквото. Доброто обаче е, че събитията върнаха интереса на част от българите към устройството на обществената сфера, към процеса на взимане на решения, т.е. към политиката.
Доскоро да се интересуваш от политика беше приемано с присмех. Да не ти пука от политиката и да Ги псуваш наред беше "сool". От екрана ни убеждаваха колко нормално е това, защото преходът бил свършил. Младите растяха с текстовете на "Ъпсурт" и повтаряха рефрена "Искам да ида в парламента! Иди! Никога нема да имаш хемороиди", но не забелязаха друг израз от същата песен: "Некои куки май са много лоши мутри". Не само не забелязахме, но и не се сетихме да потърсим сметка от властта защо се е самопредложила на мутрите.
Първият етап на отвратяването
Отвратяването започна със затваряне на очите. Виждахме мутрите да влизат в министерствата и да печелят търгове, виждахме нашите избраници да журират конкурси за красота заедно с тези мутри, виждахме как бързото богатство на политиците започна да разкрива селския им манталитет под формата на големи къщи и високи огради. Решихме, че е по-достойно да ги отлюспим от мислите си, вместо да им потърсим сметка.
Сега се питаме как така не предвидихме, че ще стигнем точно дотук. Изглежда толкова логично, изглеждало е логично и преди, но тогава не го виждахме. Накрая политически ангажирани останаха предимно малка група по-възрастни комунисти или антикомунисти. И безскрупулните. Виждахме ги на гребена на всяка вълна, а преди четири години ни яхнаха изостаналите цинични кариеристи трето качество. Как въобще сме си представяли, че това може да не ни отведе към бетонната стена. С бясна скорост.
Отказахме се да участваме в голямото общо, но не се отказваме да участваме в малките ни общи неща. Продължаваме да ходим на събрания на етажната собственост, защото знаем какво ще се случи, ако изпуснем контрола: малкото безскрупулни ще поемат управлението, а другите ще започнат да плащат и за тях, в сградата обаче ще си е все така мръсно, никой няма да сменя изпочупените от бурята стъкла, покривът ще тече, а парите постоянно няма да стигат. Това обаче ни е важно и не го допускаме, нали?
За съжаление реагираме само на битови дразнители, а политиката я зарязахме. Единственият й шанс да я забележим отново, беше да се промъкне през битов проблем. Така и стана. Чак когато токът стана непосилно скъп, чак тогава казахме на глас, че нещо не е наред и решихме да потърсим сметка на политиците.
Няма как да избягаме от политиката
По същото време и на нас ни беше поискана отговорност за лекотата, с която се отказахме да бъдем граждани. Един от популярните отговори на изявлението "Аз не се интересувам от политика" е "Ти може да не се интересуваш от нея, но тя се интересува от теб". Допреди месец това звучеше само като игра на думи. Сега обаче много хора разбраха, че е точно така. Не можеш да избягаш от политиката, защото рано или късно тя ще ти припомни за себе си с нетърпимо ограбване, с мутренско безредие, с безпътица. С безформения гняв на улицата.
Сега имаме шанс да се заемем отново с отговорностите си. Ползата от протестите е, че хората започнаха да говорят за управлението. Първо поискаха поевтиняване на тока. После национализация. Постепенно разбраха, че проблемът е в монополите, липсата на прозрачност, далаверите на властта. Значи има полза.
Партиите не може да са лоши по принцип, лоши са конкретни хора в конкретни партии. Гражданите могат да участват и в промяната на старите партии, и в сформирането на нови. Механизмите за участие ги има. А участието отскоро дори е модерно.