За да останем верни на себе си като медия с каузи и позиции и въпреки заливащите ни ежедневно актуални събития, за които Ви информираме своевременно, ФАКТИ продължаваме и своите рубрики. В конкретния случай Ви представяме разговор от инициативата ни "Гласът на българите" с една българка, живееща от повече от десетилетие в САЩ. Яна Събева ни разказа доста любопитни неща и представи своята гледна точка по различни теми, като в края на разговора ни позволи да публикуваме и нейно стихотворение.
Интервюто ни с нея четете в следващите редове:
- Яна, радвам се и благодаря, че имаме възможност да разговаряме. Да започнем от това, кога напуснахте България каква беше причината за това?
- Аз благодаря! Нещата станаха доста неочаквано. През 2003 случайно разбрах от семеен приятел за инициатива, която да може да ми позволи да проверя терена, грубо казано, в САЩ с оглед обучение във филмовата сфера, за което винаги бях мечтала. Към този момент аз се бях устремила към университетско обучение в обещаващите НАТФИЗ или НБУ в София, като първо стъпало поне. Нямах голяма представа за света въобще - извън английската ми гимназия, в която в даден момент учех и доста немски език, като в тази връзка си мислех и за евентуално развитие в Германия на някакъв етап.
Накратко, излязох от страната с цел да видя какви възможности има навън за образование в сферата на киното. По това време за себе си по-солидно изучавах филми, пишех поезия, сценарии и малко музика. От малка рисувах, пеех и откакто се помня мечтаех за някаква реална възможност за изява един ден, с която по някакъв начин да мога да допринеса в позитивна насока изобщо. И така смятах това бъдещо образование - в интердисциплинарната област на киното - да бъде начало за такава опция.
- С какво се занимавате в САЩ?
- Аз дойдох тук като непълнолетна, без никакви познати, контакти и с много малко пари, както може да се очаква. А пък и нека бъдем откровени, това стана в една от най-трудните епохи за имиграцията в американската история: след 11-ти септември, което, както местни и хора от всякъде другаде потвърждават, обръща имиграционната система в САЩ на 180 градуса.
Минавала съм през различни сфери в кариерно отношение, много от които далеч не са били и най-обкръжени от слава. Превъртайки напред, в настоящия момент работя върху развитието си в различни посоки, например сомелиерство.
След като взех магистратурата по кино от Ню Йорк, където и впоследствие преподавах на колежанско ниво, участвам в някои международни състезания с поезия и оставям да кристализира още известно време един от по-сериозните като тематика най-скорошен филмов проект, върху който работим от известно време.
- Споделихте ми, когато се запознахме, че сте живели 13 години в метрополиса Ню Йорк. Какво преживяване бе за Вас това?
- За тези неща наистина бих могла да напиша книги, ако не и да се развие цял нов дял в психологията! Шегата настрана, мога да го разделя на различни етапи: ниво културен/космополитен шок, ниво търсене/опит за намиране на себе си - в голяма степен и във функция от политическата обстановка, дори и в крехката ми възраст тогава. При това без никой наоколо да ми помага по пътя. И най-накрая, ниво опит за създаване на форма на вторo “Аз", самоличност - тема за която не се говори, но въпреки това заема челно място в ежедневния личен опит на всеки новодошъл: как се вписваме в обществото, случва ли се адаптацията или успешна ли е “асимилацията”, правим ли ние някаква промяна или прогрес в желана посока за себе си или което е от значение и т.н..
Ню Йорк е един невероятен град с призната уникална енергия и динамика и в същото време е едно от най-трудните за оцеляване места, в което само Господ не може да се срещне.
Друг урок е, че дори чуждестранен акцент да се редуцира или отпадне, кръвта и темпераментът на човек остават. Те трябва да останат. Верни на истинската му същност.
Ню Йорк ме научи на някои по-тежки “tough love”, както се казва, уроци, но и също на това, че е добре и възможно да третираме всички уважително - не да “идолизираме”, но и не да “забравяме” или “продаваме” на дребно или по-едро себе си. Но е горчиво да виждаш малцинства, или пък мнозинствата от други култури, много различни от твоята, да бъдат третирани с привилегия по политически причини - в широкия и прекия смисъл, и дори на подсъзнателно ниво. И най-тъжното е да чувстваш как няма кой да застане на твоя страна, защото твоите хора са пръснати, не фигурират "на картата", нямат самоуважение, ефективно се крият от собствената си култура и/или я презират. Няма нищо по-срамно и тежко в това отношение, нека се замислим. Как бихте се чувствали да виждате хора, идващи направо от джунглата (буквално, извинете), да имат по-високо самочувствие, сила, значимост и по-добро третиране само заради числеността и сплотеността си, а на всичкото отгоре могат да си позволят да ви говорят от позицията на силата заради това.
Ню Йорк ме научи също, че макар и да не сме най-напред, ние българите имаме човечност, темперамент, история, душевност и същност, за която някои култури само могат да мечтаят. Че дори да сме все още назад в някои измерения в сравнение с определени страни, не е необходимо да сме като тях във всяко отношение и съм толкова благодарна, когато видях миналата година в България как някои толкова коренни консервативни ценности са все още - и слава Богу! - съвсем живи при нас. А други, като чистото родолюбие и опит да допринесем за страната с каквото можем и да я представим добре, което е дълг на всеки един от нас, тепърва сякаш все повече се пробуждат с пътуването на българите по света. Ако такива стремежи са "отживели неща" в света на глобализацията, или пък ни правят "изостанали и непрогресивни", аз с удоволствие бих останала на това място.
Ню Йорк ме срещна на живо с хора като палестинците, които нямат собствена страна! Това ме накара да се замисля колко е хубаво да си имаш държава и колко е важно да изберем правилните лидери, които да ни поведат към добро бъдеще, учейки се от грешките в историята ни. За нас все още не е късно да запазим държавата си, макар и уж да сме най-бързо "топящата се" страна - не само заради не високата раждаемост, но и най-вече емиграцията ни навън в момента.
- Сега сте в Лос Анджелис. Как се чувствате там?
- Лос Анджелис е чуден град сам по себе си. Лос Анджелис е град на отворени врати, повече милост и сърце, но и опасни подводни рифове, ако човек не тръгне по пътя на ценностите, които няма да открие по постерите тук, а всички възможни обратни на това неща греят на показ. На горе-долу всеки билборд. Дори в името на почти всеки ресторант. В модата на всеки сезон. В празнотата на изкуството. В изкуствеността на плътта. И така нататък. Но ако се търси изява, вярата е тук, че може и нещо да се случи. Отново моята болка, и то неoписуема като чувство, е, че в Холивуд почти няма репрезентация на хора от Източна Европа - с малки изключения, разбира се, и почти винаги, отново с малки изключения, в негативни или незначителни роли. Това трябва да се промени и вярвам, че ще започне да се случва повече.
- Отново преди интервюто, споделихте ми, че миналата година за първи път след 16 години сте се завърнали в България. Преживяхте ли културен шок и как всъщност Ви се стори България толкова години по-късно?
- Изживяването беше наистина невероятно емоционално и трудно описуемо. Само в стихотворна форма бих могла да направя опит наистина да изразя повече. Нещата се случиха доста бързо и преди да проумея. Помня, че очаквах да видя горе-долу същата България от детството ми, но видях следното, на най-повърхностно ниво: една модерна европейска страна на пръв поглед, хора, които се грижат за външния си вид, без да са като роботи, имат социален живот, имат интерес към досег с близките си. Общност има все още, както и културата ни я има, слава Богу. Слава Богу има и много форми на човечност, която от космополитния град бях забравила трагично. Мъчното е, че много от младите хора и съседи са все другаде, но и това може да се промени. Аз вярвам. Трябва всеки от нас да допринесе това да стане с времето. С молитва и с действия, каквито сърцето му покаже. Дори с инвестиции и това, което правим ежедневно. Друго, което забелязах е, че дрехите се късат, продуктите се чупят за няколко дни или седмици и също бях изненадана от постоянния ремонт на пътищата. И още е едно нещо: националното самочувствието на хората сякаш не е пораснало много, но народът ми се стори в по-добро настроение като цяло.
- А защо за толкова дълго решихте да се откъснете от Родината?
- Както споменах имах някои лични причини и такива, свързани с решения, продиктувани от статуквото, но важното е, че мисълта върви с нея, Родината, и целта е да се допринесе към нея и да се постави и гнезденце там. Както и другите сънародници в тази рубрика казват, не е лесен животът другаде и никоя страна не е, не може да бъде и няма да бъде България, точно както е и с майката на един човек. Дори Ванга някога е казвала, че неслучайно билките на една страна са направени да лекуват най-вече хората от тази страна. Бог така е отредил.
- Именно през миналата година в България имаше масови, дълготраели протести срещу правителството и главния прокурор на Републиката ни. Какво мислите за тях и включихте ли се, както направиха доста българи, живеещи изцяло или предимно в чужбина?
- Абсолютно! Бях там и даже опитах да агитирам и други да се присъединят към мен пред президентството. Опитах да направя нещо по въпроса и онлайн с групи, в които българи участват или биха участвали.
Както е казал Мартин Лутер Кинг: "Промяната не идва на колелата на неизбежността, а само с продължителна борба. И така, трябва да изправим гърбовете си и да работим за тази свобода. Никой не може да те язди, ако гърбът ти не е превит.”
За щастие има и достойни хора, които до момента са показали само най-чист патриотизъм - като например г-н Костадин Костадинов, който възприемам като истински апостол. За да настане промяна в страната ни, да имаме мощ като такава, хората ни да се завърнат и т.н., трябва да осъзнаем кои сме. След това трябва да изчистим националните си "богатства" - като нашите кисело мляко, българското сирене, уникално розово масло, от чуждестранни посегателства и да ги утвърдим като български продукти. Българското вино трябва да се върне на достойното си 4-то място по износ в света. И така бидейки в този град, или онази страна, по тази или онази причина сега или когато и да е, ние ще знаем кои сме и “защо сме“, както моята баба казва.
- Горе-долу по същото време през миналата година и в Америка имаше протести на Black Lives Matter. Какво бе отношението Ви към тях?
- Тази тематика наистина ме кара да ставам много емоционална като човек, имащ колеги и приятели от много раси, и дори бих предпочела да се въздържа от голяма конкретност в отговора. Освен всичко друго, тези протести са крайно политизирани и има много елементи дори около истинската цел и спонсориране на това движение, които са доста мъгляви.
Аз по принцип съм тотално против насилието. Господ вижда всичко, наказва и награждава според делата ни и помислите ни - точно затова всички трябва да имаме човешко отношение, уважение към другите около нас и понеже не може да се избегне елементът на субективността, трябва да сме в постоянна молитва за мир на себе си и на тези наоколо. Дори на мъртвите.
- Един по-общ въпрос. В години или във векове са разликите между САЩ и България - в начина на живот, хората и заобикалящата Ви среда от всякакъв характер?
- Напоследък дистанцията е в години. Може би в някои отношения е в декади, което не съм сигурна дали само ме радва. Моята молитва за България е да я опазим от надвисналата заплаха от упадък, ако възприемем "напредъка" на Запада във всяко отношение. В това число броим все по-силното отчуждаване на хората от близките им, дори от собствените им деца, объркването на децата ни с перверзности, които не са в Божия план за човечеството и които безкритично се приемат и дори налагат и на новите поколения в някои общества, поклонението и сляпото преклонение към недостойни неща и човешки слабости, пороци. Всичко това е опасно близка до нас реалност и всички ние трябва да се борим да не опетним и нашия стар род.
- Обмисляли ли сте някога да се завърнете в България за постоянно?
- Със сигурност обмислям гнезденца там.
- Друго, което ме впечатли, е, че пишете поезия. Първо, как и кога се зароди тази Ваша страст и бихте ли споделили с мен и нашите читатели някое от творенията Ви?
- Благодаря Ви. Още от дете пиша стихотворения. Първото ми беше носталгично - за отминаващото лято, което никога не исках да “пусна” в онзи момент, след което нашите класици, а после Ръдиард Киплинг много ме впечатли, както и Шекспир, и започнах да емулирам всичко, което ме е "докоснало", докато не открия своя стил. Докато в един момент стечение на обстоятелствата не ми показа, че писането на поезия е магически начин да намериш терапия, когато усещаш нещо много силно, но няма как и не можеш да го споделиш по ефективен и лекотворен начин другояче. Не можеш и да го предадеш на другите другояче. С удоволствие бих споделила един от серията стихове, които ми “дойдоха” като се завърнах в България. Аз вярвам, че който пише, просто ги улавя.
Впрочем, пускам ги и в състезания, а тепърва ще работя и върху по-сериозно издаване, както и върху другите филмови проекти, които “чакат” в момента следващия си етап.
Святата гора
Святата гора дъхът все взима
Чиста монахиня на всемира
Синьото в зелено, Господ има
С муза вечна всичко медитира
Ясно сещам: зов в далечината
В изгрева, и изхода; в тревата
Гроздове - надеждата самата -
Смеят се с петлите вън. Соната.
Виждам и видения за утре
Ето пак светлеят ми мечтите
Тук са все били. Започва утро
Значи, ще достигнем дето искам.
Моля се родина да си върнем
Моля се достойнство да завъдим
Всички в църква пак да се прегърнем
И тогаз в един дух ще пребъдем.
(Чудя се защо въобще излязох,
Но ще е да не е’ било напразно.)
Блян със леля, с дядо да поседнем
Горе в планината на по пладне
С цял род да споделим салата
В святата гора кога е хладно.
Святата гора насън ме вдига
Пътя в нея аз да разкодирам
Чудните реки, безброй баири
Живопис без думи, взор не стига.
Поглед да обърнем, тя се моли,
Тихо към България отколе
С доблест да победим, без омраза,
Святата гора така ми каза.