В изявлението на президента Радев има една съществена част:
“Абсолютно несъстоятелни са твърденията, че щом България иска равноправие на македонските българи, гарантирано в Конституцията, на свой ред РСМ реципрочно може да поиска македонско малцинство в България. Нашите конституционни уредби са коренно различни – българската Конституция предвижда закрила на индивидуални права, докато македонската Конституция се основава на защитата на колективни права на части от народи, така че няма как това изобщо да се случи.”
Президентът е съвършено прав. Малко разяснение.
Конституцията, както герба на РСМ, е югославска. В Югославия в 1943 г. се прие съветският модел за признаване на колкото може народности, на които да се създават азбуки, култура и т.н. и се дават колективни права.
В многонационална Русия в 20-те години този модел позволи на болшевиките да привлекат местните националисти и така да запазят империята. Така виждаше нещата и хърватинът Тито и призна нови народи – македонски (вместо дотогавашните наричани от Белград южни сърби), и черногорски, и мюсюлмански. Последните два се реализираха на практика и днес босненците люто мразят сърбите и имат свое малцинство в Санджака. Черногорците станаха сръбските македонци. Вече имат отделен език, църква и история. Дадоха автономия на Войводина и Косово, макар че после я отнеха.
В Македония обаче македонизмът остана дело на местните сърби и сърбомани, които не са малко. Така и до днес. В Скопие ние нямаме работа с “македонци”, а със сърби и сърбомани. Езикът на омразата срещу България е в сърцето на сръбския империализъм в Македония и на македонизма. Той не се е променил поне от Балканската война насам.
Работата е, че самата Сърбия се отказа от югославско-съветския модел още в 1986 г.,
когато известният Меморандум на сръбската академия постанови, че създаването на измислени народи като македонци, черногорци и мюсюлмани било грешка, увреждаща тялото на сръбството, и че Сърбия трябва да създаде нова Велика Сърбия, свободна от малцинства. В 1987 г. Слоба Милошевич стана президент на Сърбия и се зае да изпълни програмата от меморандума. По типичния за Сърбия дивашки начин. С варварски агресивни войни, паравоенни банди от криминални елементи, убийства, изнасилвания, етническо прочистване, в непознати в Европа след 1945 г. мащаби. Триста хиляди убити, над три милиона бежанци, десетки хиляди изнасилени, стотици разрушени градове и села.
Това обаче нямаше нищо общо с падането на Берлинската стена, а си беше вътрешна логика на сръбския нацизъм след смъртта на Тито в 1980, който бе замразил етноконфликтите в СФРЮ за 35 години с личното си присъствие и връзки на запад и изток.
След фактическото изгонване от Милошевич на Словения и Хърватска от СФРЮ и началото на войната на Сърбия и югоармията срещу тях, Сараево и Скопие също избраха независимостта. Но за разлика от Сараево, сърбоманският елит в Скопие искаше да влезе в някаква нова Югославия. Но тя не се състоя след разгрома на Сърбия в хърватската и босненската война и след независимостта на Косово и Черна гора.
Защо Милошевич не прати войската си и в Скопие в 1991 г. и по-нататък? Защото там нямаше нов антисръбски елит като в Сараево, и може би (но не вярвам), и защото някой от София му бил казал, че ако той влезел в Скопие, България щяла да влезе в Ниш.
Така Скопие остана с един крак във въздуха – хем уж независими, ама не дотам (непроменени сърбомани), хем пък и официална Сърбия уж вече не признаваше македонския народ (меморандума от 1986) и значи се беше върнала на позициите си от 1912-1941, че в Скопие са южни сърби.
Но Сърбия вече не беше в състояние да окупира Скопие. И то остана на самотек. Македония преживя албанското въстание от 2001 г., което бе внос от Косово и се разви заедно с въстанието на албанците в Прешево и Медведжа в Сърбия. Преживя унижението от Гърция със знамето с вентилатора и името на държавата, и на скопското летище. Не си смени соц-герба. Не посмя да си избере химн и национален празник, които могат да обидят Сърбия и се тълкуват в „бугарашки“ смисъл. Построи в центъра на невзрачното Скопие гипсокартонен Дисниленд.
Независимо колко добри връзки има между хората и фирмите от двете братски страни, докато в Скопие остава сърбоманският елит, напредък по преговорите за ЕС няма да има. Сърбия също е на опашка за ЕС, и тя също няма да влезе, и у нея беше ключът към Скопие, но го е загубила.
Албания като нищо може да влезе в ЕС. Това ще е последният удар по гордостта на сръбските нацисти. След изгонването на Джокович.
Текстът е публикуван в e-vestnik.bg