През годините на Втората световна война бойците от Съветската армия се вдигаха от окопите на атака срещу фашисткият агресор под вдъхновяващия призив „За Родину! За Сталину!“. И с тези думи на уста слагаха кости по бойните полета от Подмосковието до завземането на Райхстага на 9 май 1945 г.
Единадесет години по-късно, през февруари 1956 г., по време на ХХ конгрес на Комунистическата партия на Съюза на съветските социалистически републики, тогавашният първи секретар на Централния комитет на КПСС Никита Сергеевич Хрушчов изнася в засекретена обстановка знаменития, придобил по-късно широка публичност, доклад „За преодоляване на последиците от култа към личността на Йосиф Висарионович Джугашвили (Сталин)“ (1879–1954 г).
Твърде много са писанията по тази тема, коментарите относно изнесените в анализа, изложен в доклада на Н. Хрушчов, причини, довели до това „уродливо явление“ съгласно оценката в документа.
Според нея култът към личността на Сталин възниква при определени конкретно-исторически условия. Изграждането на социализма в една сравнително изостанала аграрна страна, разорена от империалистическата и гражданската война и заобиколена от враждебни капиталистически държави, които изпращаха в страната шпиони и диверсанти, в обстановка на постоянна заплаха от външно нападение, беше свързано с преодоляването на неимоверни трудности. Генералната линия на комунистическата партия беше подлагана на яростни нападки от страна на фракционери и опортюнисти отляво и отдясно. Сложната международна и вътрешна обстановка изискваше желязна дисциплина, непрекъснато засилване на бдителността, най-строга централизация на ръководството. В условията на ожесточен външнополитически натиск от страна на империалистическите държави на съветското общество се налагаше да прибягва към някои временни ограничения за демокрацията, които се премахваха заедно с укрепването на съветската държава и развитието на силите на демокрацията в целия свят.
Освен външнополитически и вътрешнополитически фактори, като изрични за възникването на култа към личността на Йосиф Сталин, в доклада са посочени и някои негови отрицателни лични качества, които на времето Владимир Илич Ленин е критикувал.
Наистина дълъг период (от 1922 до 1953 г.), Й. В. Сталин, заемайки поста генерален секретар на ЦК, се е борил за осъществяването на социалистическите преобразувания в СССР. Като теоретик и голям организатор той възглавява борбата против троцкистите, десните опортюнисти, буржоазните националисти, против домогванията на капиталистическото обкръжение. Това естествено му създава голям авторитет и популярност. Но с течение на времето започват да му се приписват всички победи, които съветската страна постига. Постепенно започва да се създава култ към неговата личност.
Самият Сталин повярва в собствената си непогрешимост, започва да злоупотребява с доверието на партията, да нарушава ленинските принципи и норми на партиен живот, да допуска беззакония.
Това, което обаче липсва в доклада на Н. С. Хрушчов за преодоляването на последиците от култа към Й. Сталин, с огромната роля в създаването на този култ, изиграна от занаятчиите за панагериците в негова чест – индивидите с претенции за интелектуалци.
Защо беше необходима тази ретроспекция 66 години назад, до февруари 1956 г., когато се провежда ХХ конгрес на КПСС?
Поводът беше статията, поместена във в. „Ретро“, бр. 27. І. – 2. ІІ. 2022 г. на Александър Симов „Партия на Румен Радев ще бъде грешка“. В нея авторът прави опит да реши една двойна пропагандна задача.
Първата е посредством един двестапроцентов панагерик в чест на „основния фактор в управлението“ – Румен Радев, да извърши обратен пропаганден трансфер в полза на публичния облик на БСП – партията, застанала зад Румен Радев още при неговата кандидатура за първия президентски мандат и подкрепили го и за втория.
Доста тъжно е, че Българската социалистическа партия, именно по време на първия президентски мандат на Р. Радев се превърна в политическо светило, което блести с отразена светлина, като незаобиколимото доказателство за това е фактът, че Румен Радев би могъл да спечели втория си мандат и без за него да са гласували всички симпатизанти на БСП, на брой 267 817 души, дали за нея гласа си при последните парламентарни избори.
Но не това е темата на настоящата статия, както и каква част от отговорността за тази отрицателна динамика за БСП е на Корнелия Нинова, и каква на нейния изявен боен съратник Александър Симов.
Фокусът на материала е друг: отговорността на членовете на гилдията, бълваща венцехваления за Румен Радев. Без изобщо да изографисват в публичното пространство другата същност на ипостаса на този индивид. Каква е тя ли? Казано накратко, лицето заемащо за втори мандат поста „държавен глава на Република България“, е един завършен алчник.
Думата „алчник“ произхожда от „алчност“ – „силно, страстно желание за притежаване на материални блага – пари, имот богатства и под.“, според Речник на българския език, т. 1, издание на Българската академия на науките, 1977 г.
Не е ли долнопробна клевета да се твърди, че Румен Радев е алчник? Не, не е!!! Аргументите за това твърдение са по-долу.
В Полша, например, съотношението между годишното възнаграждение на държавния глава в размер на 70 026 щат. дол. и най-ниската годишна заплата в държавния сектор 9408 щат. дол. е 7,44:1. В Сърбия, където президентът получава 14 950 щат. дол., индикаторът е 4,11:1. В САЩ, за чиято социална действителност проф. Збигнев Бжежински заключава, че „Големите социални различия не са никак здравословни“, съотношението между годишното възнаграждение на президента в размер на 400 000 щат. дол. и най-ниската заплата в държавната администрация, която е 30 240 щат. дол. за една година (при заплащане 15 щат. долара за 1 работен час), е 13,28:1. В България съотношението между президентското възнаграждение в размер на 79 000 щат. дол. годишно и минималното в държавния сектор в размер на 389,22 щат. дол. (650 лв.) месечно и годишно 4670 щат. дол., достига скандалната стойност 16,9:1!!!
Продължим ли и по-нататък да описваме посредством безпристрастния език на цифрите моралната координатна система на управляващата прослойка у нас, ситуацията се оцветява в катранено черно. Съществува глобална статистическа методика, която позволява да бъде направена неоспорима сравнителна оценка на възнагражденията по високите държавни постове (държавен глава, министър-председател), в различните страни върху една и съща база. Методиката може да бъде намерена в Wikipedia (List of salaries of heads of state and goverment), което логично поставя въпросът – как или по-точно защо? – досега са прозяпали тази информация и не са направили съответния обективен коментар т. нар. „социолози“, „социални антрополози“ и останалите им колеги от обществознанието в България? Във всеки случай не поради народоугодна мотивация!
Единият индикатор представлява възнаграждението на държавния глава в някаква валута, например щатски долари, отнесено към съвкупния брутен вътрешен продукт на съответната страна, отново изразен в щат. дол., разделен на един милион, т. е. какво е възнаграждението на държавния глава за приноса му за постигането на частта от един млн. щат. дол. от БВП. Вторият индикатор е съотношението между съответната заплата и брутния вътрешен продукт, съответстващ на глава от населението. И така, по този начин се получават две оценки за възнаграждението на висок държавен пост: първо, каква сума се получава за приноса към управлението на държавата, което резултира и в съвкупното стопанство, съответстващо на неговата част от един милион щат. дол. от БВП; а вторият – какво е съотношението между възнаграждението на държавния глава и БВП, който се пада на един човек от населението.
Какви са тези показатели за България и чужбина?
В Полша първият индикатор е 0,1334 щат. долара, вторият – 5,069 щат. дол. В Сърбия – 0,3605 щат. долара и 2,5343 щат. дол. В Румъния – 0,2901 и 5,6982. Във Великобритания: 0,0823 и 5,4255. Във Федерална република Германия, на база възнаграждението на канцлера, който е най-високо заплатения държавен пост, индикаторите са: 0,0654 и 5,4081. Във Франция: 0,0752 и 4,8735. В Съединените американски щати индикаторите са съответно: 0,0206 щат. дол. и 6,7226 щат. дол. На Държавата Израел индикаторите са: 0,4934 щат. дол. и 4,2973 щат. дол. На Казахстан: 0,1268 и 2,3074. В Канада: 0,1755 и 6,4334. Туркменистан: 0,2848 и 1,6258. Във Финландия: 0,6081 и 3,3745. В Япония: 0,0416 и 5,2732 (за министър-председателя). В Китайската народна република председателят на КНР (президент) Си Цзинпин (който освен това заема постовете генерален секретар на Централния комитет на Китайската комунистическа партия и председател на Военната комисия на ЦК на ККП), получава годишно 22 000 щат. дол., т. е. 3,59 пъти по-малко от годишното възнаграждение от българския президент, въпреки че КНР е държава с около 200 пъти по-многобройно население от българското и икономика, която е с повече от 150 пъти по-голям финансов обем, отделно са неговите отговорности за ядрения арсенал на КНР, глобални политики и пр. Там съотношенията са: 0,0018 и 2,5454!
В България те са 1,11 и 7,71 (!!!) при изходни данни: брутен вътрешен продукт за 2020 г. – 71,02 млрд. щат. долара при курс на БНБ 1 щат. дол. = 1,6695 лв. ≈ 1,67 лв. и БВП на глава от населението 10 245 щат. дол. за с. г.
Сравнението със Съединените американски щати, при изходни данни за 2019 г.: БВП 21,4 трлн. щат. дол. и БВП на глава от населението 57 000 щат. дол., дава за резултат, че българският президент получава 53,88 пъти по-високо възнаграждение за участието си в управлението на държавата при създаването на 1 млн. щат. дол. от съвкупния БВП на България, спрямо съответния индикатор на държавния глава на САЩ. Съотношението за заплащането на двамата президенти към БВП на глава от населението е, че стопанинът на Белия дом получава едва 87 % от възнаграждението на българския си колега, въпреки че БВП на един американец е 5,56 пъти по-голям от българския показател, т. е. 57 000 щат. дол. към 10 245 щат. дол.
Възнаграждението на българския президент е с 8974 щат. дол. по-високо от това на полския държавен глава. И то при брутен вътрешен продукт на Полша повече от 1,1 трлн. щат. дол., т. е. над 15 пъти надминаващ българския БВП и население 38 476 269 души – над 5 пъти повече от българското и БВП на глава от населението 27 700 щат. дол. – почти три пъти над съответния български показател.
Годишната заплата на президента на нашата северна съседка в размер на 61 296 щат. долара е с 17 704 щат. дол. по-ниска от тази на българския държавен глава, въпреки значително по-големия БВП (441 млрд. щат. дол. за 2018 г.) и повече от три пъти по-многочисленото население на Румъния (21 529 967 души).
Годишното възнаграждение на мексиканския президент е 67 903 щат. долара (т. е. с 11 097 щат. дол. по-ниско от това на българския държавен глава), БВП на Мексико (Обединени мексикански щати) надминава 2,3 трлн. щат. дол., т. е. е 33 пъти по-голям от българския, а населението е 124 574 795 души (2018 г.) – близо 18 пъти по-многобройно от нашето. Съответните индикатори са: 0,059 и 7,2981.
Българският президент получава годишно възнаграждение с 64 050 щат. долара по-високо от това на сръбския президент, което е 14 950 щат. дол. годишно, т. е. 5,28 пъти повече.
Президентът на Виетнам получава годишно 8320 щат. дол., т. е. 9,5 пъти по-малко от българския държавен глава, въпреки че Виетнам има БВП за 2019 г. 261,9 млрд. щат. дол. и население 96 160 163 души (2018 г.). Съответните индикатори са 0,0377 и 3,5344, следователно в пъти по-ниски от тези на българския президент.
Тук е уместно панегеристите Александър Симов и сие да се запознаят с латинската сентенция: „Tolle lege, tolle lege“, т. е. „Вземи и чети, вземи и чети!“.
Колкото се отнася до втората пропагандна задача, която Александър Симов си поставя в статията „Партия на Румен Радев ще бъде грешка“, то тя е агитационно-просветителска спрямо симпатизантите на БСП. Като бъдат предпазени от евентуални пориви да гласуват за евентуално образуваната нова политическа формация, и така да загърбят разочарованието си от „столетницата“.
Но не в това се състои ннтелектуалната немощ и моралният дефицит на Александър Симов и сие. А в пълното загробване от тяхна страна на републиканския дух в държавното управление, и то въпреки че България, поне номинално, е наречена „република“. Което означава, че мнозинството български граждани, извън управляващата прослойка, би трябвало да бъде активен фактор в държавното управление, а не да бъде командарено по време на междуизборните периоди. И доено, доено, за да може българският псевдоелит да си самотребва скандалните си бандитски заплатки. След като е произнесъл клетвата при встъпването си в длъжност, чиито последни думи са: „... и във всичките си действия да се ръководя от интересите на народа“.
„Освен ако те не противоречат на моите“ е масово практикуваната при тази процедура rezervatio mentalis, т. е. „мислената уговорка“, която ограничава или напълно унищожава значението на поетото под клетва задължение.
Пък и защо са панегеристите, освен да лъскат до блясък моралния скрап!
* – Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България.