Законодателят на една република трябва да освети правото на всеки гражданин да може да обвинява – без страх и без подозрение.
Николо Макиавели (1469–1527 г.) – италиански политически мислител, историк и дипломат
Непосредствено след основаването през 2000 г. на Асоциацията за борба против корупцията в България, когато бях избран за председател на нейния управителен съвет, заех в публичното пространство остро критична, но и аргументирана позиция спрямо дейността на българската прокуратура.
Дълъг е списъкът на моите статии, анализиращи принципните недостатъци в професионалните изяви на магистратите в червени тоги, чието, вменено от конституцията, задължение е, както гласи чл. 127: „Прокуратурата следи за спазване на законността, като:
1. ръководи разследването и упражнява надзор за законосъобразното му провеждане;
2. може да извършва разследване;
3. привлича към отговорност лицата, които са извършили престъпления, и поддържа обвинението на наказателни дела от общ характер;
4. упражнява надзор при изпълнение на наказателните и други принудителни мерки;
5. предприема действия за отмяна на незаконосъобразни актове;
6. в предвидените със закон случаи участва в граждански и административни дела.
Житейската реалност от 2000 г. до сега не само не смекчи моя възглед по отношение на тази институция, но все по-задълбочено аргументира неодобрението ми към нейната роля в обществото.
През изминалите двадесет и две години оттогава не бяха само една или две партиите, които участваха както в законодателната, така и в изпълнителната сфера на властприлагането. Немалко бяха и лансираните в публичното пространство инициативи за различни промени в съдебната сфера.
Обективни основания за подобни предложения съществува, понеже както е заключил още древногръцкият философ Аристотел (384–322 г. пр.н.е.): „Понятието справедливост е свързано с представата за държавата, тъй като правото, което служи за критерий на справедливостта, е регулираща норма на политическото общуване“. А перцепцията, т. е. възприятието у мнозинството от българите, е, че справедливостта е в огромен обществен дефицит.
Всъщност и понастоящем пропагандният балон на съдебната реформа продължава своето пътешествие в публичното пространство. Неговата хронология вече легитимира качества за преминаване в жанра на класическия фарс, поради многократна си повторяемост. Понеже, както казват французите: „Колкото повече нещата се променят, толкова повече остават същите“. Все пак ситуацията императивно налага въпросът: Как би бил удовлетворен най-резултатно интересът на суверена чрез нова парадигма на правоприлагащата система в България?
Но за да стигнем до правилния отговор, получен извън влиянието на силовите полета на различните заинтересовани групи, е необходимо да се върнем назад във времето, към генезиса на правото като приложна дисциплина на човешкото познание.
Предимно сред англо-саксонските представители на правната теоретична мисъл е разпространен възгледът, че държавата възниква в резултат на еволюцията на органите на древното общество, които са били длъжни да поддържат безопасността, мира и спокойствието между хората. Както заключава Е. Гелнер в охсфордското издание на монографията си „Нации и национализъм“: „Държавата – това е институт или съвкупност от институти, особено свързани с поддържането на реда (независимо от това, с какво още могат да бъдат свързани). Държавата съществува там, където специализираните органи за поддържането на реда, като например полицията и съда, са се отделили от останалите сфери на обществения живот. Точно те са държавата“.
Несъмнено важността на съда и на зараждащата се полицейска власт за древното общество е неоспорима, но все пак не през тях минава главната магистрала на държавността. Нейната посока е към учредяването на публична власт, която е поставяла пред себе си по-широки и разностранни задачи, отколкото само поддържането на реда.
Преди да възникне обективна необходимост от защита на какъвто и да е социален ред, е предпоставено създаването или преобразуването на самия ред на човешките взаимоотношения в такова негово естество, което е достойно за поддръжка и защита. Всъщност именно това е главната цел на програмата на публичната власт в епохата на ранните прадържави, стремящи се да станат ръководители на обществото.
Без активен съд и мобилна полиция не би могло да се претендира за изпълнението на дадена програма, ето защо публичната власт създава за собствено ползване такива институции на древното общество, като мъжките (военни, секретни) съюзи, а там, където не е имало такива, е прибягвала до други средства за постигане на същата цел. При вече създаден порядък на човешките взаимоотношения, именно функционирането – съгласно определен регламент (кодекс) – на институциите за поддържане на реда, е от първостепенна важност на държавността.
Несъмнено валидно е и обратното: при нарушено върховенство на кодексите за опазване на безопасността, мира и спокойствието сред хората, тъканта на държавността започва да се изражда. Точно каквато е понастоящем ситуацията в България. И ако потърсим нишката на Ариадна, за да се ориентираме как постепенно нашата родина се разпада до един корупционен пандемониум**, то кутията на Пандора се оказва драпирана в червено. Запазеният служебен цвят за тогите на магистратите от Прокуратурата на Република България. Чиято функция, поне както е регламентирана в чл. 117, ал. 1 и в чл. 127 на Конституцията на Република България, е да следи за опазването на законността. Сиреч магистратите в нея да бъдат съвременни цербери за съблюдаването на интересите на суверена и в лицето на държавата. В такива случаи единствено прокуратурата е овластена да действа, като опазва държавния интерес. Като не съществува никакъв извънинстанционен контрол върху действията ѝ.
Освен това досъдебното производство е дейност, която се извършва по презумпция в условията на възбрана за изнасяне на информация. До момента, в който бъде изготвен обвинителен акт. Но в противния случай, когато прокурорската преписка бъде прекратена, установените обстоятелства – и дали всички възможни са установени, както и съображенията на наблюдаващия прокурор за прекратяването на преписката, остават напълно неизвестни за суверена.
Ето защо е нецелесъобразно предложението на БСП обжалваемостта пред съд на отказите за образуване на досъдебно производство да е възможна само по отношение на отказите за започване на разследване срещу главния прокурор и административните ръководители в прокуратурата, както и за полицейско насилие.
Колкото се отнася до първите две хипотези за обжалването, те резюмират по един парадоксален начин предположението, че висшите постове в прокуратурата на Република България имат голям шанс да бъдат заети от престъпници. Погледнато чисто теоретично, изхождайки и от световния опит, това е изключително малко вероятно.
Напълно противоположна е ситуацията в случаите, когато прокуратурата прекратява преписки, по които има постъпили данни от граждани, журналисти или от неправителствени организации, за злоупотреби с държавен финансов ресурс. И то в огромни размери.
Именно тези казуси би трябвало да получат първостепенно внимание при предложенията за промяна в законодателството, които да направят възможно обжалванията на откази за образуване на досъдебни производства.
Всъщност обаче големият пропуск в лансираните понастоящем предложения за съдебна реформа е отсъствието на републиканския дух в тях. Въпреки, че – поне номинално – България е обявена за „република“.
В конкретния случай това означава Висшият съдебен съвет да бъде избиран посредством общонационален мажоритарен избор, като членовете му могат да бъдат отзовавани и преди изтичането на техните мандати.
Подобна процедура е целесъобразно да бъде валидна както спрямо високите постове в прокуратурата, така и относно върховните съдии, а също и членовете на Конституционния съд. Това е практика, съществуваща в редица държави.
В Япония, например, членовете на Върховния съд, който играе ролята и на конституционнонадзорна институция, аналогично на ситуацията в САЩ, т. е. се произнася по отношение на съобразността на законовата уредба с положенията на основния закон, се назначават (с изключение на председателя) от изпълнителната власт. Но чл. 79 от конституцията постановява, че още на първите избори за Камарата на представителите (парламентът в Страната на изгряващото слънце е двукамерен), членовете на Върховния съд подлежат на всенародно препотвърждаване от избирателите. След 10 години тази процедура се повтаря, а после отново в същия порядък.
Незаобиколимият извод е, че проблемът в съдебната сфера не е породен от присъствието на лицето Иван Гешев на поста „главен прокурор“. Неговото избиране беше резултат от политическа поръчка, такива са и напъните за неговото сваляне. Именно в политизирането на трансформациите в съдебната система е заложена порочната същност на нейното функциониране.
Или казано другояче, генезисът на пороците в съдебната система, както и тяхното развитие и множене, са във факта, че псевдоелитът у нас размахва диригентската палка на държавното управление по своя партитура, носеща му материални и/или психологически облаги, докато мнозинството от гласоподавателите (спрямо управляващото малцинство), е превърнато в безгласна буква. Това не е нищо друго освен злоупотреба с власт.
* – Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България.
** – Място за безчинства и разврат.