Като бях хлапе Коледа не се празнуваше официално. По църквите ходеха само старите хора, младите знаеха, че по празници до входа на храма винаги дежури някой от махленските доносници. Попадането в кварталния списък на религиозните криеше опасност от среща с Другарския Съд.
В същото време родната партийна буржоазия започваше новогодишните разгулни празненства, наречени банкети. На тези пищни вечери с отрупани софри винаги се поръчваше и богата артистична програма. Партийните велможи обожаваха да оригат на руска салата и да хълцат на корекомско уиски докато ги забавлява родно изкуство.
Аз бях част от детско-юношеска театрална група. Обикновено рецитирахме спектакли по Смирненски, аз бях в ролята на Каменарче. Качвах се на един стол и крещях “Хей, другарю, ти какво решил си с чука…” Героична роля, няма спор. Обаче по време на Коледата, която не празнувахме, ни обличаха като коледарчета. Още помня миризмата на мухлясалите потури и стягането на червения пояс. Грабвахме коледарските геги и окичени с пуканки сурвачки. После ни пускаха сред масите в ресторанта да сурвакаме празнуващите важни другарки и другари.
Една година ми се падна да блъскам по гърба със сурвачката самия най-голям другар, човекът от народа. Великото триединство на българския социалистически строй - Генералният Секретар на ЦК на БКП, Председателят на Министерски Съвет и Председателят на Държавния Съвет на НРБ. Да бе, всичкото това, самият той. Приближих се супер нахално, все пак бях на десет. Замлатих Първия Другар с дебелите лупи със сурвачката, а той гръмогласно ме похвали, след което грабна купата с плодове от масата и я обърна в моята коледарска везана торбичка.
Помня, че нямах търпение да приключим с “Ой, Коледооо, мой Коледооо”, за да се прибера зад кулисите. В торбичката си имах поне два портокала, от ония, гръцките, които ги пускаха в Показния магазин само за Нова Година. Имаше и цял банан - твърд и жълт, като скъпоценен екзотичен камък. Вътре се мъдреше дори и някакъв зелен космат картоф! Да, не знаех за съществуването на плод, наречен киви. Пионерската ми коледарска мисия бе завършила успешно. Имах торбичка със съкровища, които ще отнеса с гордост вкъщи.
Ние, децата, скоро щяхме да си тръгнем от банкета. Но на сцената оставаха българските естрадни звезди. Грандиозни гласове, даровити музиканти. Изреждаха се един след друг на малката сцена на ресторанта, с усещането, че имат рецитал на Сан Ремо. А разгърдените дебели потни комунистически културяги, разляли се под столовете, им подхвърляха по някой друг влажен поглед между натежалите наздравици.
Защо ви разказвам всичко това ли? Чувам, че сега същата българска естрада е кипнала в протест. Иска да има задължителна квота за българска музика по медиите. Пък аз си мисля, че да искаш квота е все едно да отидеш с коледарската си торбичка при другаря Живков и той да ти изсипе вътре плодовете, стояли за украса.
За съжаление знам, че за онази българска естрада това не е унижение, а навик.
Текстът е публикуван във Фейсбук