Това са били някога почитаните, уважаваните и успешните люде из нашите земи. Донякъде и сега е така. Има отношения и навици, предавани от поколение на поколение, макар и неосъзнати, които остават и в съвремието ни - като начин на живот, като култура и като особеност на нашенската си цивилизация, а също и на онова нещо, което обозначаваме с чудната дума "българщина".
Шета пашáта или спахията в края на годината по селата да си прибере десятъка. Между другото, много по-поносим данък от съвременните данъци. И разбира се, трябва да бъде посрещнат със съответните салтанати и с уверението на селяните, че "ние сме покорна рая", след което тутакси следват оплакванията. Че тази година добивите хич ги няма, че градушка е ударила нивята, че добитъкът е бил изтръшкан от болести и селото едвам свързва двата края. А всъщност поне една трета от добивите и от добитъка е скрита из горите.
Белким има милост и благодеяния
За раята, то ще рече данъкоплатците, а нашите убоги историци погрешно ни казваха някога, че думата означавала "говеда", е било много важно да се оплаче. Белким пашáта не провери дали из горите има скрита стока. Белким бъде милостив и стори някой себап (благодеяние) за селото.
Остатъци от подобно поведение и сега се наблюдават всеки ден. И дори по няколко пъти на ден. Колчем се появи по телевизора някой земеделец, например, със сигурност може да се познае какво ще каже. Ще каже, че държавата не дава достатъчно пари за земеделците и ако продължава така, скоро земеделието ще погине. Ако се появи човек на изкуството, ще каже, че държавата не дава достатъчно пари за културата и културата загива. Ако се появи дребен или среден бизнесмен, ще каже, че бизнесът не върви, защото държавата не го подкрепя. И което е малко чудно, едрите бизнесмени ще кажат същото. И тях държавата не ги била подкрепяла.
Макар че тъкмо те би трябвало да подкрепят държавата със свръхпечалбите си. Но, ако не се оплачат, някой може и да обложи свръхпечалбата им с допълнителни данъци. Кмет да се появи - същите оплаквания - държавата не подкрепя общината.
Така всички се оплакват, само не и хайдутинът. Вярно, че е малко дивак, вярно, че е прост и необразован (също като раята), но пък е як, взема от богатите и дава на бедните. В съвремието ни - взема от богатата Европа, за да направи магистрали в бедната България. А и умее да говори бащински с народа.
Репликите, а не истината
Поне такова е било някога преданието за народните хайдути. Всъщност и Крали Марко, и Инджето са били турски васали, тоест помагачи на султанската власт. Но популистите и омайниците (харизматиците) знаят - не е важна истината, важно е какво ще изпее народният певец, какво ще каже купеният анализатор и добре платеният пиар.
Уважението към към партийния секретар или по-скоро към начина, по който той засвидетелства своята обществена значимост, не е изчезнало. Начумерено лице, изпъчени гърди, сковани от съзнанието за огромните отговорности, телодвижения, излъчване и поведение - човек, който всеки миг ще се скара, ще укори, понякога ще погали, а най-накрая ще посочи пътя. Тоест важен, достоен за уважение човек. Това е излъчването на българския президент Радев и на руската посланичка в България Митрофанова. Нищо общо с чудатата премиерка на Дания Мете Фредериксен, която се кикоти за щяло и нещяло, или пък с излязлата сякаш и от корицата на модно списание премиерка на Финландия Сана Марин.
Вярно, че Митрофанова е тяхна противоположност и въобще противоположност на привлекателността и обаянието, но пък вдъхва уважение някак си, според отколешните и оцелели до днешен ден нашенски понятия, виждания и мисловни калъпи и стереотипи.
Другите примери
И изведнъж - културен, поведенчески и поколенчески трясък - новата посланичка на Украйна в България Олеся Илашчук е млада, красива, усмихната и досега не е заемала отговорни държавни служби. И кого мнозинството българи биха уважавали повече, на кого биха имали повече доверие – на начумерената Митрофанова или на усмихната Илашчук? Най-вероятно на Митрофанова.
Поведението ѝ може да е високомерно и отблъсващо, но пък нашенските мисловни калъпи са яки и трудно разбиваеми. Същото е и при Кирил Петков. Държи се като съвременен премиер на някоя северноевропейска държава, като Марк Рюте, например, и не отговаря на нито един от нашенските образци за уважаван властник - не прилича нито на пашá, нито на партиен секретар, нито на хайдутин и се държи някак лекомислено, сякаш на главата му не тегнат многобройни кризи и отговорности. И сякаш доверието към него не се свлича полека-лека надолу, според проучванията.
Няма значение, че изрече онези пет горди и достойни думи, които никой друг политик не посмя да изрече. Думи, които отгоре на всичко излязоха и верни: "България може без руски газ".
Този коментар изразява личното мнение на автора и може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на ДВ като цяло.
Автор: Иво Беров