Тодорживковски дългове, жанвиденова инфлация, байганьовска шуробаджанащина, управленска некомпетентност, политическа партизанщина, ерозия на парламентаризма, олигархични щения да бъдем подчинени на еднолична власт, незапомнена от тоталитарните времена активизация на кремълската агентура по цялата нейна йерархия в българското общество. Да, има как! Това не са само лоши спомени. Изминалите две години ни показаха, че има как не само да си припомним за тези злощастни събития, процеси и особености на българската политика, познати от близкото и по-далечно минало, но и отново да заживеем в тяхната тягостна реалност.
Проектът за държавен бюджет, предлаган от служебното правителство на Гълъб Донев, е не просто поредният бюджетен законопроект. Това е официалното самопризнание за провала на политическата конструкция, която под имена различни, но с вънкашност и съдържание единосъщни, стиска лостовете на властта вече две години. Тази конструкция овладя поетапно държавната машина, като първоначално възседна високите октави на уличния крясък, който вместо реална и положителна промяна, каквато очаква общественото мнозинство, се сведе до волунтаристичното „да свалим Боко, пък да става каквото ще“. И стана „каквото ще“. За тези две години, освен гореизброеното, България беше отдалечена от Шенген и от обетованата икономическа земя на еврозоната.
Дали това е целенасочено или е резултат от банална некадърност, тепърва ще бъде изяснявано от историята. Но факт е, че през тези две години беше торпилирана пълноценната европейска интеграция на България, което напълно съвпада с дългосрочните имперски интереси на Русия спрямо България и останалите държави от Източна Европа. Интереси, които са насочени към превръщането ни в сива геополитическа зона на полудемокрация и даже автокрация, лишена от перспектива за успешно развитие и икономически просперитет.
Някой, който пада от Марс, би могъл да възрази - е, че може ли всичко това да се стовари върху България само за две години, че да се приписва на въпросната политическа конструкция. Не само може, а обикновено така става. Точно за две години Жан Виденов и неговата социалистическа кохорта от анти-натовци, про-кремълци и „орионци“ (б. а. по името на икономическия кръг „Орион“, свързван тогава с кабинета „Виденов“), съсипаха България. С нечувана дотогава галопираща инфлация, прерастнала в хиперинфлация. С икономическия хаос, с предпоставките за мащабен грабеж, заложени в масовата приватизация на руменгечевци и с руменовчаровщината, превърнала националната енергетика в заложник на про-кремълската олигархия.
Само две години бяха необходими, за да разцъфтят всички тези отровни плевели. Защото държавното управление е фина работа - и с много малко, но неправилни или пък открито недобросъвестни действия, може да се предизвика мащабен ефект. И какво е било преди това, не може да бъде индулгенция. Така е и сега - две години са изключително много като политическо време. И да се обяснява провалът на управлението през тези две години с недъзите отпреди това, е не само несъстоятелно, но и дълбоко непочтено.
Прочее, през този двугодишен период финансовото министерство е било ръцете на Асен Василев цяла една година - първо като финансов министър в служебното правителство на Стефан Янев - от 12 май 2021 г. до 16 септември 2021 г., а после - като вицепремиер и министър на финансите в правителството на Четворната коалиция, оглавено от Кирил Петков - от 13 декември 2021 г. до 2 август 2022 г. През останалото време финансовите министри във второто служебно правителство на Янев - Валери Белчев и Росица Велкова - в кабинетите на Гълъб Донев, на практика продължиха по инерция политиката на Асен Василев. Ще припомня само изявлението, с което Валери Белчев пое министерския пост от Василев: „Искам да изкажа своето възхищение от работата на министър Василев. Чувствам се все едно гоня един много бърз влак и трябва да се кача в движение. Стандартът и темповете на работа, които наложи, и политиките, които заложи, бяха изключително точни и добре изпълнени“. Край на цитата. Днес резултатите от тази „приемственост“ се виждат от печалното финансово състояние на държавата.
Не зная каква неспособност за правилна оценка на кадрите или други още по-нелицеприятни фактори могат да накарат един президент, като Румен Радев, да предостави не друго, а именно министерството на финансите в ръцете на един човек, чието най-съществено постижение в частния сектор е една ликвидирана фирма („Everbread Limited“), която е оставила неудовлетворени кредитори за около 8,7 милиона паунда по данни, публикувани в търговския регистър на Обединеното кралство, а пък един от съдружниците - Мартин Лунд, обвинява бъдещия финансов министър, че е присвоил и продал само в своя изгода важен актив на фирмата. И освен това - опитът на този човек в държавната администрация се свежда до друго странно назначение - като министър на икономиката, енергетиката и туризма в служебното правителство на Марин Райков, назначено от предходния президент Росен Плевнелиев. Но каквото и да е - резултатите от тези кадрови решения са налице. Вместо солидна финансова политика в условията на война и икономическа криза, ние получихме политика, която все повече ни вкарва в задънена улица. По-опасното обаче е, че днес тези хора отново искат власт - без сянка от покаяние, без никакво смирение. Искат я само за себе си, иначе - след тях и потоп.
При тази нерадостна картина се изправяме пред класическия въпрос - какво да се прави? Но засега не чуваме адекватни отговори от основните партии в Парламента, особено от спечелилата изборите политическа сила - ГЕРБ. Извън тях в публичното пространство звучат претенции, че едва ли не трябвало да се преотстъпи инициативата за съставяне на правителство на ПП-ДБ с втория мандат. Трябва да е ясно обаче, че освен всичко друго, подобно решение ще означава и груба подмяна на вота на избирателите, които на два поредни избора не дават доверие на тези формации да имат водещо участие в правителството. А подмяната на вота неизбежно води след себе си до нестабилност и повишена конфликтност. Такава подмяна би означавала и легитимация на провалената политика през последните две години, чиито основни щрихи очертахме по-горе.
Какви ще ги надробят партиите в Парламента, предстои да видим. Но все ми се струва, че може да успее този, който заяви воля не просто за някакво преходно правителство до местните избори, а за създаване на устойчиво парламентарно мнозинство за пълен 4-годишен мандат, което да излъчи правителство. Тоест - за широка парламентарна коалиция на националното спасение, която да излъчи правителство (партийно, експертно или хибридно) при ясна политическа отговорност от това мнозинство. Пък да чуем тогава кой от останалите ще дръзне да надигне глас в полза на нова безплодна изборна въртележка и продължаващо свличане на страната. Да чуем, за да го посочим с пръст като виновник за безпътицата. Само с такава воля, поне според мен, ще може да се отговори на двата императива, пред които е изправена България: възстановяване на функционирането на парламентарната република и на активния статус като държава-член на най-могъщите икономически и военно-политически съюзи на планетата - ЕС и НАТО.
И спрете да следвате слепешката тази фиксация върху местния вот. Ако беше вярна партийната опорка, че който спечелел София, после печелел и националната власт, то би трябвало в периода 1990 г.-2003 г. СДС да не беше слизало от власт. Но знаем и помним, че от тези 13 години СДС беше на власт с парламентарно мнозинство и правителство само пет и това нямаше нищо общо с местния вот. Та, оставете глупавите партийни сметки и се погрижете за държавата и националния интерес.