В поздравителното послание по повод 24 май руският посланик в България Елеонора Митрофанова заяви, че "руският и българският народи продължават да говорят практически един език."
Известно е, че вярата и езиковата среда до голяма степен определят мирогледа на човек, неговите идеи за добро и зло, правилно и погрешно. Затова ни е лесно да се разберем - в крайна сметка, ако извадим политическата обстановка и сложността на настоящия момент, руският и българският народи продължават да говорят практически на един език.
Дописката в News.bg за "поздравлението" на посланик Митрофанова предизвика сериозен интерес, а и предизвика множество коментари. В тази връзка ви представяме един от последните коментари на "Медуза", посветен на темата за руския език и употребата му като понятие в държавната политика.
"Рускоговорящи. Кому принадлежи езика?"
В края на май руското външно министерство изброи няколко условия, които руските власти смятат за необходими за постигане на мир с Украйна. Това е не само отказ от членство в Европейския съюз и НАТО и признаване на окупираните украински територии като част от Русия, но и установяване на статут за руския език като държавен.
Защитата на правата на рускоговорящите в Украйна е един от основните аргументи, използвани от руските политици и пропагандисти, за да оправаят някакъв начин да оправдаят продължаващата военна агресия в съседната държава. Изглежда малко други въпроси на външната политика имат такава тежест в Русия като статута на руския език и позицията на рускоезичното население в постсъветското пространство.
"Престъпен курс за изтласкване на руския език", "русофобски тенденции" и "отмяна на руската култура" се срещат буквално навсякъде: в балтийските страни, Молдова, Казахстан, Грузия, Узбекистан, Азербайджан. Новата външнополитическа концепция на Руската федерация, която Владимир Путин подписа през март тази година, най-общо определя "защитата на правата на рускоговорящите" и "борбата с русофобията" за основни приоритети на Русия като "ядрото на цивилизационна общност на руския свят".
Рускоговорящи - кой изобщо е това?
Това е такава доста спекулативна и много различна група от хора в страните от бившия СССР, а и в Германия и Израел, които наричат руския свой роден и/или основен ежедневен език.
Казано по-просто, "рускоезичният" или "рускотоворящи" е заместител на думата "руски". "Руснак" е много сложно понятие: смесва етнос, национална идентичност, идеологически нагласи и дори политическа лоялност. "Рускоезичен" позволява да се избегнете неудобство и ненужно напрежение: то определя човек според някакъв повече или по-малко обективен признак.
Според различни оценки след разпадането на СССР около 25 милиона души в бившите съветски републики са се определили с роден език руския. В повечето от новите независими държави (може би с изключение на Беларус) рускоезичните жители бяха набързо наречени "руснаци", следвайки особеностите на съветската система за регистрация на населението. Започвайки от средата на шейсетте години, държавните органи на СССР като правило определят етническата принадлежност (в съветската терминология - "националност") според родния им език, тоест според езика на общуване в семейството.
През 90-те години на миналия век, на фона на войните в Югославия, много европейски политици и изследователи много предпазливо, но все пак редовно допускаха подобен сценарий на кървави въоръжени конфликти в постсъветското пространство. Например, ако руската диаспора в балтийските страни започне да се стреми към политическа автономия или дори независимост и Кремъл би подкрепил подобни искания.
Не на последно място поради тази заплаха - по онова време повече въображаема, отколкото реална - някои постсъветски страни, главно Естония и Латвия, започнаха да възприемат рускоезичното си население като потенциална заплаха за сигурността и новия си суверенитет - и да се стремят към пълната им асимилация. От гледна точка на властите на балтийските страни, СССР незаконно окупира техните територии - и следователно местно гражданство трябва да получат само тези, които са го имали преди 1940 г. и техните потомци. В други бивши съюзни държави също са предприемани опити да се ограничи използването на руски език в обществения живот (например в официалната документация), но никъде не са били систематични.
До началото на 2000-те години изследователите, често за собствена голяма изненада, установяват, че в нито една от постсъветските страни няма единна руска идентичност - тоест, самите рускоговорящи не се смятат за част от "разделен руски народ".
Оказа се, че е трудно да се разглеждат рускоезичните като диаспора в класическия смисъл, тъй като не всички от тях са имали ясно изразени културни, политически или икономически връзки с Русия. Освен това значителна част от тях изобщо не са били етнически руснаци.
Ето защо понятието "рускоезични" идва да замени "руснаците", което обединява най-разнообразните хора, които говорят руски език, в една единствена и нова постсъветска политическа категория.
Русия винаги ли счита рускоговорящите за "свои"?
Не. Едва през последното десетилетие и половина руските власти започнаха активно да наблюдават спазването на правата на рускоезичното население в постсъветското пространство.
През 90-те години на миналия век Кремъл се отнасяше доста хладно към проблемите на рускоговорящите в постсъветското пространство, които се сблъскват с дискриминация, отказват да се асимилират или стават граждани на страна, чийто език никога не говорят.
Администрацията на Елцин като цяло възприемаше рускоезичните хора, които призоваваха Русия да ги подкрепя и оказваше натиск върху бившите съветски републики, като тежест. Въпреки това през 1999 г. в руското законодателство се появи понятието "съотечественици". Тоест тези, които имат "право да се върнат" и да получат руско гражданство по опростен начин, тъй като Русия е историческата родина на техните предци.
Много преди консервативния обрат по време на третия мандат на Путин, "съотечественици" се превръща повече в политически термин, отколкото в строг юридически. Както отбелязват изследователите, до средата на 2010 г. в реториката на руските власти границите между "руснаци", "граждани на Руската федерация", "руснаци", "съотечественици" и "рускоговорящи" постепенно бяха изтрити. Освен това политици и пропагандисти започнаха да говорят за руснаците като за "най-големия разделен народ в света".
За Кремъл духовната връзка с "руския свят", придържането към "традиционните ценности", владеенето на руски език и "културен код" е основа за единна колективна идентичност, за която нито има държавни граници, нито нюанси на лична самоидентификация. Нищо, че в страните от бившия СССР самата идея за трансграничен "руски свят" среща неразбиране дори сред рускоезичните граждани - и се възприема като намеса във вътрешните работи на суверенни държави.
Откъде идва тази втренченост в руския език?
Така се е наслоило исторически. Векове наред руският език е бил използван пряко или непряко от властите на Руската империя, СССР или Руската федерация за политически цели. На първо място, за укрепване на собствената си власт и поддържане на лоялността на регионалните и националните елити.
Като цяло дълго време държавите изобщо не изискваха гражданите да са носители на държавния език. Например говоренето на немски език в многоетническата Хабсбургска империя през 18 век отваря много повече врати и възможности за кариера, но не е задължително. Европейските колонизатори не смятат за необходимо да преподават своите езици на заловените народи, на които се стремят да "внушат ползите от цивилизацията". Едва с появата на модерните национални държави и появата на политическия национализъм ситуацията се променя радикално: езиковата централизация и унификация стават важен императив както за колониалната, така и за вътрешната политика.
Връзката между владеенето на езика на метрополията на ниво носители на езика и политическата лоялност далеч не е уникален руски феномен. Подобно нещо се случва по-специално в Британска Индия. Но според историците руската езикова политика от векове остава до голяма степен империалистична, реликва от една отминала епоха. Някои предлагат да се търсят корените на съвременния "рускоезичен шовинизъм" в политиката на русификация на нерускоезичните елити по времето на Петър I, който изисквал поданиците му да говорят и пишат на "великоруско наречие".
Според украинския историк Сергей Плохи около края на 18 век в Руската империя започва да набира популярност политическата концепция за "братски народи", тоест идеята за руснаци, украинци и беларуси като единна нация. Отчасти с нейна помощ, отчасти с помощта на репресии и забрани на публикации на украински и беларуски език, центърът на империята успява да русифицира политически и културно имперските елити и най-важното - да ги направи лоялни към трона. Руският език е ключов индикатор за такава лоялност. Подобно нещо се случва с елитите по време на руската колонизация на Централна Азия, Сибир и Далечния изток. В същото време по-голямата част от населението на Руската империя остава неграмотно и продължава да говори на родния си език.
Езиковата политика в ранния СССР е много непоследователна. От една страна, болшевиките провеждат мащабни кампании за ограмотяване. През втората половина на 20-те години в страната се провъзгласява т. нар. "коренизация". По това време националните републики не само разрешават, но и активно насърчават издаването на социалистическия печат и книги на местните езици; откриват училища и университети, допринасят за развитието на науката на националните култури - при условие, че останат лоялни към Москва и се придържат към партийната линия. Периодът не продължава дълго и завършва с масови репресии срещу националната интелигенция в почти всички национални републики.
Според Плохи, от Сталин насам съветските власти последователно следват политика на русификация (често принудителна) само с незначителни отстъпки в националните републики по време на размразяването на Хрушчов. Под прикритието на "приятелството на народите" политическите елити на СССР се опитаха да създадат "универсален съветски човек" - и този човек говореше преди всичко руски. Именно това създава, според историка, условията за развитие на постсъветския руски империализъм на фона на разпадането на СССР.
Като цяло по въпросите на езиковата политика между Руската империя, СССР и Руската федерация наистина има някаква приемственост, казваи Алекс Круглов, професор по славистика в Университетския колеж в Лондон. Круглов идентифицира няколко основни принципа: първо, активното насърчаване на руския език като lingua franca, тоест език на общуване между хората. Например, украинец и литовец в съветско време почти със сигурност са говорели руски помежду си: нито за единия, нито за другия той е роден, но и двамата го притежават. Второ, умишлено ограничаване на развитието на националните езици и регионалните диалекти, както и силната централизация на образованието. Трето, формална подкрепа за двуезичието, като руският език е доминантен и познаването му е свързано с подобряване на материалния статус и придобиване на специални привилегии. И накрая, четвърто, ако е необходимо, руският език се превръща във важен инструмент на вътрешната и външната политика, мобилизирайки поддръжници, лоялни към властите.
В резултат на това руският език придобива функция в цялото пространство на СССР, подобно на испанския, английския и френския - езиците на колонизаторите. В Южна Америка, Африка и Индийския субконтинент милиони хора говорят тези езици, често заедно с местните езици.
Функцията на lingua franca (или, по съветската терминология, езика на междуетническото общуване) е почти противоположна на функцията за формиране на национално единство. Властите на постсъветска Русия изглежда разбираха това дълго време - и след това изведнъж решиха да го забравят, защото имаха нужда от "руския свят". В резултат на това руският език не е придобил нова функция, а старият бързо се губи - сегашните украинци и литовци ще общуват повече на английски.