Шумът и помпозните речи послучай 2 юни утихнаха. Датата ще се запомни с дежурните репортажи и деца, които произнасят заучени изречения за гордостта им от подвига на „поета-революционер. Лошо впечатление направи служебният премиер Гълъб Донев – за кой ли път, - който четеше краткото си слово, посветено на Ботев от някаква папка.
Това не трябва да се помни, както и самият Донев, освен когато се наложи да отговаря за някои деяния, негови и на министри, които пасват на текстове от Наказателния кодекс…
Но не това е важно за историята.
В новините видяхме как ученици поднасят цветя на бюст-паметника на Христо Ботев в Борисовата градина в столицата. Така е редно на този ден.
Бюстът се намира недалеч от паметника на Червената армия, известен вече като МОЧА.
Ботев е с височина около 2 метра, заедно с пиедестала, а съветският солдат с шмайзера се извисява над монумент от 37 метра.
Ботев се нанася 18 пъти в гранитно-чугунения израз на „признателността на българския народ към съветската армия освободителка“. 18 пъти сме по-признателни на чужда армия, отколкото на Ботев, така излиза.
Учил съм в началното училище „Хр. Ботев“ в Плевен в средата на комунистическото управление. На всеки 24 май ни обличаха като ботеви четници (бил съм дори знаменосец – неописуема гордост…) и целият град ни поздравяваше. Имаше и паметник на съветската армия в града, но като червеноармейци не са ни киприли по манифестации, слава Богу…
След 33 години опити да изградим демокрация все още голямо честване на Ботев се провежда във Враца, а някакви странно озлобени хора се хвърлят с голи гърди да бранят червеноармееца с шмайзера от посегателства.
Споменавам Враца, защото е странно градът и околните села, които си заключиха вратите пред Ботев и четниците му (видя се това и във филма "Свобода или смърт", излъчен снощи по БНТ), днес да се бият в гърдите като някакви наследници на подвига на отблъснатите поборници от техните предци. Нахално е, меко казано.
Може би Калофер и връх Околчица са достатъчни, не знам. Историците трябва да си кажат думата.
В столицата отдавна трябваше да бъде построен монумент, пантеон или както щете го наречете, на всички онези, които през хилядолетията са дали таланта, волята и живота си да я има тази държава до днес. Въпреки предателствата, скапаните управления, загубени битки и войни. Скромният паметник на незнайния воин е чудесен, но не е достатъчен. Особено на фона на над 500-те паметници, посветени на руските и съветските военни в страната.
За нас би трябвало най.ценна да е саможертвата на лудите млади глави, тръгнали срещу османската власт с пълното съзнание, че ще загубят живота си. И за кого? За пазителите на съветската, а днес на руската пропаганда?
Това е позорно.
Споделям само една идея, породена от дълголетните грозни гледки, разиграващи се на определени дати, когато отбелязваме смъртта на националните ни герои и гротескното преклонение пред армия окупатор.
Сещам се за някои факти, на които ми се струва, че тук им е мястото
По време на Априлското въстание за по-малко от месец загиват около 30 000 души. Ако към тях прибавим жертвите на други въстания и на четите броят нараства значително. Българите тогава са около 3,5 млн души.
В Уикипедията на руски език (Википедия) е записано, че жертвите през т.нар. Освободителна война от 1877-1878 г. са 15 567 души. На територията на България загиват 11 905 човека, а на Кавказкия фронт – 3662 души.
Загиналите българи – опълченци, военни в руската армия, помощници и разузнавачи – са около 7000.
Още едно сравнение: в Гражданската война в САЩ, известна още като войната между Севера и Юга от 12 април 1861 – 9 април 1865 г., общо 4 години, загиват 68 хиляди души. По онова време населението на Щатите наброява над 30 милиона.
Но се намират такива да тичат на МОЧА, да веят руски знамена и да целуват портретите на Путин и Сталин.
Забележете: Иванчо Хаджипенчович дава своя глас Дякона да бъде обесен. След Освобождението същият става депутат и дори дава пари за построяване паметник на Апостола. Трудно се обяснява подобно нещо.
Що за народ сме, дявол да го вземе!
Огнян Стефанов