Памет къса, българска

Преди година и половина цяла България се беше разделила по въпроса трябва ли да бъде премахнат паметникът на съветската армия от Борисовата градина в София. Писаха се коментари в сайтове и социални мрежи, даваха се интервюта, информационните емисии започваха с новината за демонтажа. Темата беше широко обсъждана от всички аспекти – технически, политически до културологични.

Това припомня Тома Биков за в. "Филтър".

Направи впечатление, че основното ядро от хора, които искаха да махнат паметника в продължение на три десетилетия, след демонтирането му наполовина споделиха, че трябва да се обмисли какво да се направи на негово място и изобщо къде да се позиционира след цялостното му демонтиране. Още тогава бях убеден, че няма да се направи нищо. Просто паметникът ще стои в половинчатото си състояние, обграден от ламарини и арматури поне 20-ина години. Прогнозата ми за самата скулптура, която сама по себе си има художествени качества, защото е дело на едни от най-значимите български скулптори, беше, че ще се загуби някъде и след няколко десетилетия ще бъде намерена по случайност.

Днес със съжаление мога да кажа, че прогнозата ми се сбъдва. В Борисовата градина се извисява бетонният постамент на паметника, който е напът да стане част от нормалния софийски пейзаж. Предполагам, че в определен момент там ще се завъдят и жаби. Не съм чул нито да се дискутира връщането на скулптурата, нито да се обсъжда мястото, на което евентуално би могла да бъде поставена. При нас всяко чудо е за три дни, но пък оставените наполовина неща са вечни. Хората, които всеки ден минават около полупаметника, вече са забравили както за миналото, така и за бъдещето му. Лично аз винаги съм бил на мнение, че е добре паметникът да бъде преместен, но само след като има ясен план за съдбата му след това и за съдбата на мястото, което заема в момента. План, както се вижда, няма и едва ли някой е изненадан от това.

Наскоро си спомних, че по време на революцията от 1990 година хеликоптер отнесе петолъчката от Партийния дом в неизвестна посока. На площада хората с основание се радваха, че този комунистически символ си отива. Няколко години по-късно всички започнаха да се питат къде всъщност е червената рубинена петолъчка. Пуснаха се слухове, че комунистите са си я прибрали, след това, че някой я е откраднал и я продал за огромна сума пари. Накрая, около 20 години по-късно, тя беше открита захвърлена и забравена в двор на около 50 метра от бившия партиен дом и зад гърба на бившия царски дворец. Като я откриха, я сложиха в музея на социалистическото изкуство, където стои и до днес.

Историята след демонтирането ѝ е далеч по-интересна от историята ѝ отпреди това, но вероятно никой няма да я разкаже, защото никой не я помни. На входа на сградата на бившия партиен дом и настоящ парламент все още стои наполовина счупен гербът на комунистическата държава. От повече от 30 години тази сграда е официална сграда на Народното събрание, но очуканият наполовина комунистически герб си стои и няма сила, която да сложи новия герб.

Мисълта ми е за паметта. Не за онази памет, която трябва да съхраняваме в музеите и да си вадим поуки от нея, а за нормалната човешка памет. Тази, която ни кара да помним какво сме правили вчера. Не преди 1300 години, а вчера. Паметта е важна за ориентацията във времето и пространството. Не е случайно, че голяма част от психичните заболявания са свързани с нарушения в паметта. Интелектуалният потенциал също е свързан със способността да се помни и възможността на мозъка да забравя само маловажните неща. Затова казусът с паметника на съветската армия е само симптом за късата памет и на противниците, и на привържениците му. Тук изобщо не говоря за естетическия въпрос, който по традиция остава на заден план. Той впрочем изобщо не се обсъждаше и докато драмата с демонтажа беше в етапа на своята ескалация, защото никой не се интересуваше от него.

Преди време забелязах, че от сградата на бившия царски дворец и настояща Националната художествена галерия расте храст. Красивата барокова постройка, която е дело на княз Александър Батенберг и цар Фердинанд, е разположена на няколко метра от т.нар. триъгълник на властта. Оттам, наред с обикновените граждани, минават и чуждестранни делегации, които отиват на среща с президента, премиера или председателя на парламента. Освен че от сградата расте саморасъл храст, фасадата ѝ е олющена и най-малкото трябва да бъде боядисана.

Когато вдигнах шум по този въпрос, се оказа, че ремонтът е невъзможен, защото тя е с неизяснена собственост. Да, царският дворец в София е с неизяснена собственост! Половината е на БАН, половината е на Министерството на културата. Двете институции били заедно в Комитета по култура по време на социализма и след това всяка поела по пътя си. И 35 години собствеността е неясна. Това пречи да се кандидатства по проекти, да се правят ремонти и изобщо да се поддържа в нормално състояние една от най-знаковите сгради на София. Някой тръгва да решава проблема, но забравя за него след три дни и той си стои така 35 години. Иначе там съхраняваме паметта за българските художници, но не помним, че сградата е с неизяснена собственост.

Винаги съм мислил, че подобни казуси са плод на обикновена мърлящина, но все повече си давам сметка, че те са израз на нарушения в институционалната памет. Това се нарича точково мислене, което стои само в настоящето. За него няма нито вчера, нито утре. Ако се сетиш, че трябва да направиш нещо, свърши го веднага, защото утре няма да помниш и ще започнеш да решаваш проблеми на следващото настояще. Убеден съм например, че всички ръководители на Министерството на отбраната от последните 10 години са забелязали, че Военният клуб в София е за ремонт или най-малкото за боядисване. Но като са виждали това, на другия ден са забравяли. Така Военният клуб чернее от изгорели газове с олющена фасада, сякаш за да подготви минувачите за гледката, която представлява царският дворец. В този контекст полупаметникът на съветската армия само допълва пейзажа, който единствено манифестира на повърхността уврежданията в институционалната памет.