В последните години в политиката в България има много променливи, но една ясна константа. Сменят се мнозинства, появяват се партии, партии изчезват, провеждат се избори след избори. Едно правителство бута в полза на авторитаризма на Москва, друго отменя този (неправилен!) курс. Един път мнозинството е стабилно, в следващата минута рухва под напора на наглед странични за голямата игра въпроси. Ту едните искат изваждане на ГЕРБ от властта, ту същите хора се коалират с ГЕРБ, че даже и с ДПС. Въобще, ясното е, че ясно няма. Видимо е, че няма почти нищо стабилно на терена. Фактът, че политическото представителство се намира в такова насипно състояние, е ясен индикатор, че у нас бушуват бури със сериозни последици. Като за капак се върнаха и показните убийства. Ако въобще приемем, че са си тръгвали. Протестите станаха ежедневие. Магистралите сигурно имат повече време блокирани в последните две-три години, отколкото са имали време на нормално функциониране.
Отвъд тези очевидни постановки обаче има една неотменима константа. Тя е, че у почти всички политически сили се наблюдава упадък. Отрицателната партийна селекция е взела връх. Хората, които основно ни се пробутват за изборни места са хора, които няма никакви други качества освен послушание към ръководството. Дори знакови избори биват пропилявани с издигането на неуместни, непознати или некомпетентни кандидати. Понякога и трите. Тази отрицателна партийна селекция тласка България към дъното. Просто вече не се търсят хората, които умеят, защото те обикновено не са натискачи на копчета.
Умелите, политически сръчните и опитните хора са, по правило, хора с мнение и позиция. Това са хора, които не се командват лесно. Те точно затова са ценни - имат с какво да допринесат към дебата. Когато обаче спреш да търсиш такива хора, фактически дебатът изчезва. Няма как да се води разговор по важни политики, когато този разговор се води от хора, на които ако им размениш обувките сутрин, няма да могат да си излязат от вкъщи. В такава ситуация на ширеща се некомпетентност и непознаване на механизмите на голямата политика, всяка промяна, всяка реформа, всяко движение е обречено на провал, още преди да се е реализирало.
Вижте например как за последните няколко години БСП се превърна от първостепенна политическа сила с близо милион избиратели, до малка бутикова партия, която крета с около 200 000 гласа в урните. Причините за това са много, но основната е, че БСП изгуби авторитетните си гласове и не направи нищо, за да привлече нови такива. Ами ИТН? Преминаха по оста “несъществуваща партия - победител на изборите - едва влизащ в парламента субект” буквално за има-няма две години. За ПП важи същото - нямаше ги, спечелиха, загубиха и сега е въпрос на време пак да ги няма. Дори ГЕРБ, които са пословични с дългата си резервна скамейка, днес изглеждат неспособни да генерират авторитетни партийни гласове, отвъд този на самия г-н Борисов, чиято дума се чува в обществото.
Този процес не е от сега. Той върви от над десетилетие. Но за тези изминали години отровното семе роди отровно дърво, което вече дава своите отровни плодове. Политиката стана токсична работа. Фалшивата мантра за “нови лица” демотивира и алиенира голяма част от иначе способните хора в политиката. Българската политика стана “тикток” - краткотрайни поводи за внимание, които биват забравени като се появи новия краткотраен повод за внимание. Минахме от “всяко чудо за три дни” във “всяко чудо за три минути”. Просто медиите и социалните мрежи толерират този повсеместен синдром на дефицит на вниманието, а партиите, които следва да имат стратегически поглед върху процесите и да генерират дългосрочни политически цели, днес са обикновено в ролята да гонят общественото мнение във Фейсбук и да се коригират на по него.
Вижте, да речем, кметските избори в София. В съвсем скорошни времена за кмет на столицата се издигаха ключови имена. Защото изборите в София са знакови сами по себе си. Те са еманация на местния вот, а кметът на София е едно от най-важните политически имена в страната. Да, ама не, както казваше Петко Бочаров, лека му пръст. Сега виждаме как основните политически сили търсят панически нови лица, за да решат проблема с политическото представителство, появил се заради фалшивата фиксация по нови лица. Като да гасиш огън със слама е положението.
Единият основен кандидат е Васил Терзиев. Милият затъна от минута първа в скандала с ДС-фамилията му и няма да успее да излезе от него до изборите. Просто, защото си има причина този човек в последните 30 години да е стоял встрани от политиката - такава силна връзка със силовите структури на тоталитарния режим не е нещо, което щеше да бъде преглътнато само преди няколко години. Днес решиха, че това ще мине под радара, но не би. Но въпреки скандалите той е сред основните кандидати, защото една партийна машинария реши да заложи на него. Без значение от черните лебеди в биографията му.
Другият основен кандидат е Антон Хекимян. Човек, когото уважавам и харесвам като журналист. Но днес той е в друго амплоа, той е в социалната роля на политик. А битността му досега не е показала нищо, че има необходимото за тази голяма игра. Това може и да бъде преодоляно в следващите седмици, но ще е трудно. При всичко положения неговото издигане е знак, че ГЕРБ няма достатъчно подходяща партийна фигура за поста. Нещо повече, нямат в широката си периферия подходящ политически човек, дори и да не е от партията им. Това е функция на проблема с партийната кадрова селекция, за който стана дума.
От триадата сериозни кандидати само проф. Вили Лилков има политически опит и захват. Но той не е припознат от големите партии, които отказаха да подкрепят сериозен кандидат като него. Отново, защото бидейки силен кандидат, това означава, че е кандидат с мнение и позиция, а такива “грехове” в днешната българска политика не се толерират очевидно.
Всичко това иде да каже нещо много просто - политическата криза ще роди разместване на пластовете. Все по-често ще виждаме способните хора да си търсят път, външен на системните играчи. Просто, защото системните играчи все по-често работят (волю-неволю) срещу стабилността на системата. Отказът от търсене на авторитетни хора със способност за формулиране и аргументиране на собствена теза, тепърва ще създава турбуленции. Въпрос на разум е дали основните партии ще променят това си разбиране, което ни доведе до тук, и ще започнат да търсят качествени хора за важните постове или просто авторитетните гласове ще започнат да търсят нови инструменти за включване в процесите. Едно е сигурно. Това, което виждаме в момента, няма как да продължи така.