Българската литература постепенно се разтваря в една световна литература, или по-скоро една глобална литература, където тя ще се конкурира на равни начала с други популярни четива. Думите са на проф. Александър Кьосев в интервю за БТА. Днес културологът и литературен критик празнува юбилей.
По думите му разговорът за четенето е далеч по-належащ от разговора за литературата, защото четенето не засяга само литературата, а всевъзможни други дейности. „Засяга най-вече един комплекс от качества и способности, които трябва да има четящият. Говоря за концентрация, за внимание, за подсилване в текста, за вдъхновение, което човек изпитва, когато чете. Тоест, това е цял един комплекс от духовни качества, които са поставени под въпрос от бързата епоха, в която живеем – епохата, която къса времето на кванти“, казва още той.
„Гледам с любопитство различни процеси, някои от които са позитивни, а други са тревожни, но чак страхове и апокалиптични прогнози не правя“, казва ученият. Според него надежда винаги има, въпросът е кои надежди ще бъдат реализирани и кои не.
Проф. Александър Кьосев пред БТА, в разговор с Даниел Димитров: Адекватни ли са процесите в съвременната българска литература на времето, в което живеем? Разговор за литературата или разговор за четенето е по-належащ? Има ли промяна в понятието за култура? Преекспонира ли се темата за изкуствения интелект? Какви са страховете и на какви основи стъпват надеждите му за българския език и култура? Какво трябва да означава понятието патриотизъм днес?
Проф. Кьосев, има ли неподходящи теми за един рожденик?
– Не. Може би за някои рожденици има, но за мен няма…
Процесите в съвременната българска литература адекватни ли са на времето, в което живеем?
– Ние издадохме една книга, в която показахме как българската литература бавно се глобализира и очаква един читател, който има компетентности от популярните медии, не познава културната традиция в дълбочина не знае българският език в дълбочина… Така че в някакъв смисъл българската литература постепенно се разтваря в една световна литература, или по-скоро една глобална литература, където тя ще се конкурира на равни начала с други популярни четива.
Има ли разделение в българската литература днес?
– Това не е литературно деление, а поколенческо и политическо деление. Има една група от писатели, които са се нарекли писателски съюз, те са се самомузеифицирали, и имат някакви претенции.
Разговор за литературата или разговор за четенето е по-належащ?
– Разговорът за четенето е далеч по-належащ, защото четенето не засяга само литературата, а всевъзможни други дейности, и най-вече засяга един комплекс от качества и способности, които трябва да има четящият, които дигиталната епоха поставя под въпрос. Говоря за концентрация, за внимание, за подсилване в текста, за вдъхновение, което човек изпитва, когато чете. Тоест, това е цял един комплекс от духовни качества, които са поставени под въпрос от бързата епоха, в която живеем – епохата, която къса времето на кванти.
Преди четири години казвате: „Културата е първично благо. Тя не е сектор, не е нещо, което се подкрепя, за да… Културата се подкрепя не поради някаква причина. Тя е фундаментална характеристика на качеството на живот. Разбира се, това означава промяна на понятието за култура.“ Реализира ли се тази промяна?
– За съжаление, правителството, за което и аз съм гласувал, гласува бюджет за култура, който дори и за сектора не стига, а не за първичното благо… А за да се реализира тази промяна на понятието за култура, са необходими дългосрочни политики, с които да се ангажират много правителства. Предвид ситуацията в България – политическа и партийна, аз не виждам това как ще стане.
Преекспонира ли се темата за изкуствения интелект?
– Да. Съвсем наскоро, на една литературоведска конференция, разказах за моите собствени разговори с изкуствения интелект. Аз го накарах да цитира стихотворение на Ботев. Защото той може, тъй като владее българския език, но го владее слабо. И по тази причина изкуственият интелект халюцинира няколко несъществуващи стихотворения на Ботев. Тоест, това засяга области като българската литература и други подобни. Да не говорим за това, че, например, фалшивите новини са централен проблем за изкуствения интелект.
Какви са страховете Ви като български филолог и културолог?
– На тези години нямам особено големи страхове. Гледам с любопитство различни процеси, някои от които са позитивни, а други са тревожни, но чак страхове и апокалиптични прогнози не правя.
А кои са основите, на които стъпват надеждите Ви за българския език и култура?
– Аз съм виждал много български студенти и в страната, и такива, които отиват до учат в чужбина. Странното или може би закономерното е това, че тези хора, които са талантливи, и които в България си дават малко зор, когато отидат в чужбина, си дават много зор и показват невероятни качества. И понеже ние сме живели в една глобална ситуация – на отиване и връщане, на обмен между хора, аз се надявам много на тези млади хора.
Не е ли тъжно това, че в България тези хора не си дават зор, както казвате, а навън е точно обратното…
– Надежда винаги има. Въпросът е кои надежди ще бъде реализирани и кои не.
Казвате, че патриотизмът у нас е от XIX век, и в днешно време е възпален и превърнат в гняв и омраза. Какво трябва да означава понятието патриотизъм днес?
– Ние написахме един манифест на гражданския патриотизъм, където се обясняваше, че патриотизмът се състои в делата, а не в приказките и в байраците. И че хората, които са истински патриоти, са тези, които в момента изграждат България. Това е истинският патриотизъм. Останалото е политическа роля и не е патриотизъм, а чист популизъм.
Около мен, слава богу, няма такива хора, но аз ги наблюдавам непрекъснато и съм ги изучавал.
Как бихте продължил изречението „Аз съм човек, който обича…“?
– Аз съм човек, който обича сериозното интелектуално усилие. Така бих го продължил. Разбира се, в сериозното интелектуално усилие винаги има емоционална инвестиция, има вложено чувство…
Александър Кьосев е роден на 17 ноември 1953 г. в София. През 1972 г. завършва Немската езикова гимназия в София. Попада там след неуспешно кандидатстване в Английската гимназия и поради забавяне на документите му, но не съжалява. Когато е в 11-и клас, пише поредица от доклади за Йордан Радичков и Джон Стайнбек. Непрекъснато чете. За шест месеца прочита Достоевски. Посещава читалище „Природа и наука“, откъдето се връща с по двайсет книги за четене. Едновременно с това спортува и участва във всякакви състезания.
През 1978 г. завършва българска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. През 1989 г. защитава докторат и става кандидат на филологическите науки, а през 1999 г. се хабилитира с труда си „Опити върху културата на прехода“. Има специализации в Прага през 1981 г. по чешки език, през 1990 г. в Йорк и Кардиф (Великобритания) по теория на хуманитарните науки, през 1997 г. в Париж (Франция) и през 2000-2001 г. – в Будапеща (Унгария).
Един от създателите е на семинара върху метафората и групата „Синтез” през 80-те години на 20-и век. През 1994-1999 г. е ръководител на департамента „Нова българистика“ в Нов български университет. Две години, от 1998 до 2000 г., е регионален директор на летния университет по теория на хуманитарните науки в Сантяго де Компостела (Испания). От 1998 до 2001 г. е член на управителния съвет на фондация „Отворено общество”. Създател и академичен директор е на Центъра за академични изследвания в София (2000-2003). От 2004 до 2008 г. е ръководител на катедра „История и теория на културата” към философския факултет на СУ. През 2008 г. е заместник-ръководител на координационния център за честване на 120-годишнината на СУ. От 2009 г. е директор на Културния център на Софийския университет – средище на изследователи, учени, музиканти, художници, театрали и литератори. От 2010 г. е главен редактор на академичното списание за изкуства и култура „Пирон“.
Чел е лекции в СУ, НБУ, Гьотингенския университет „Карл Аугуст“, университета в Саарбрюкен, университета „Виадрина“ във Франкфурт на Одер и „София Антиполи“ в Ница.
През 2006-2022 г. е ръководител на изследването „Читателски практики в България (2006-2022)“, което самият той определя като едно от най-значимите си научни постижения.
На 8 юли 2020 г. проф. Александър Кьосев се отказва от ролята си на експерт в Постоянната комисия по образование, култура, наука и културно многообразие към Столичния общински съвет (СОС) – заради липсата на реакция от страна на комисията по повод статията „За чистотата на духа и търговията с медийни услуги“ от Вежди Рашидов, публикувана на 28 юни 2020 г. във в. „Труд“. „Официално се отказвам от всички свои позиции във всички комисии на СОС, в които участвам. Вероятно разбирате, че подобни нападки поставят под въпрос не само почетното звание професор, което се гордея да нося, но и компетентностите, свързани с него – т. е. те поставят под въпрос именно моята експертност“, пише проф. Кьосев в писмо до членовете на комисията.
Изследователските му интереси са в областта на теорията на четенето и читателските практики, културната история на тоталитаризма, история на утопията, колониалните и самоколонизиращи се процеси в културата. Автор е на повече от 100 статии и студии в областта на българската литература, културната и литературната теория, българската и балканската идентичност, културната история на прехода, публикувани в български и чуждестранни периодични академични издания. Автор е на монографиите „Пролетен вятър“ на Никола Фурнаджиев в художествения контекст на своето време“ (1989), „Лелята от Гьотинген. Извъндисциплинарни есета“ (2005) и „Индигото на Гьоте“ (2008). Редактор и съставител е на „Стоян Михайловски. Божествен размирник. Философска поезия и проза“ (съвместно с А. Натев, Р. Койчева и Й. Каменов; 1987), както и на повече от 15 сборници, сред които „Общуване с текста“ (съвместно с Ангел Ангелов; 1993), „Българският канон? Кризата на литературното наследство“ (съвместно с Бойко Пенчев; 1998), „Четенето в епохата на медии, компютри и интернет“ (съвместно с Огнян Ковачев; 2003). Негови критически и теоретични текстове са превеждани на над 10 езика.
На 23 април 2012 г. проф. Александър Кьосев е удостоен с наградата „Рицар на книгата” на асоциация „Българска книга“ в категорията „За цялостен принос”. През 2014 г. получава националната награда „Христо Г. Данов“ за хуманитаристика – за книгата си „Караниците около четенето“. За същата книга през ноември 2014 г. е удостоен от портал „Култура“ с първа награда в категория „Хуманитаристика“ за сериозен научен принос в интердисциплинарното осмисляне на практиките на четенето. Книгата проследява проблематиката около четенето и читателя в различни национални ситуации и различни научни полета – литературна наука, културни изследвания, социология, история на книгата, психология, когнитивистика.