Вчера си направих труда да прочета закона, който президентът на Украйна Зеленски внесе като спешен във Върховната Рада през юни 2021 г. Това е Закон за предотвратяване на заплахи за националната сигурност, свързани с прекомерното влияние на лица, които имат значителнa икономическа или политическа тежест в обществения живот (олигарси). Под влиянието на САЩ и Европа Украйна беше принудена да предприеме мерки срещу олигарсите и техните кланове. Като опасни за националната сигурност в закона са определени хора, които имат икономическа и политическа тежест едновременно.
Изброени са три критерия:
господстващо положение в естествените монополи или на националния стоков пазар, контрол върху медии и участие в политиката. Участието в политиката се счита за проблемно, ако е директно участие на определена позиция, ако е участие през свързани лица и ако е участие през финансиране на политическа партия. Войната обаче започна и тя ще деолигархизира Украйна, независимо по какъв начин ще се преобразува тази държава след края на войната. Законът на Зеленски веднага получи критики дори от Венецианската комисия, че може да се ползва избирателно срещу неудобните.
В закона доминира персонализираният подход, а когато администрацията и съдебната власт са „пленени“ от интересите, срещу които законът има за цел да се бори, мерките стават неефективни и още по-лошо, могат да се прилагат безконтролно, което създава ситуация, опасна за правата на човека. Казано по-просто, нашето спецправосъдие беше въведено под натиск отвън като инструмент за справяне с корупцията, но беше усвоено като бухалка от тези, срещу които трябваше да бъде насочено. И се наложи да бъде закрито.
Защо ви разказвам за украинския закон?!
За да направим паралел с България. Тук си имаме мини олигарси,
но те също владеят сектори от икономиката, контролират съдебната система, източват здравната каса, произвеждат политически проекти, купуват медии, поставят свои хора в изпълнителната власт, някои от тях години наред развиват пряка политическа дейност. Разбира се нашите хитреци считат, че като разрояват с подставени лица икономическата си дейност, това скрива концентрацията на ресурси от един център и позамазва срастването им с властта. Нищо разбира се не се е скрило и всичко е известно! В лоното на една слаба държава се шири беззаконие и страх! Защитата на имуществените и човешките права, която трябва да е монопол на държавата и съдебната система, се усвоява от частни групи, олигархични, мафиотски, кланови, партийни.
Държавните силови и административни структури се използват за натиск върху конкуренти за изземване на бизнеси. Така изглежда България отблизо. Както и Украйна преди войната, така и България е патронална демокрация. Тя няма общо с либералната. Западният фактор късно предприе опит за възпиране на посткомунистическата олигархия у нас. Може би защото тази олигархия е двусмислен феномен. Забогатялата върхушка се конкурираше, употребявайки партиите за още разграбване и така поддържаше някаква, макар и деформирана, демократична ситуация. Проблемът е, че от един момент нататък започна синергия между няколко конкуриращи се преди това политически машини, постепенно върхушката стана още по-мощна и придоби контрол върху съдебната система в такава степен, че лиши гражданството от справедливо правосъдие. Включително олигархията.
Повечето страни от Източна Европа претърпяха процес на деолигархизация
в резултат на определени норми, наложени от ЕС. В България ситуацията се декорира избирателно през патроналната власт. Трябва да се прави разлика между деолигархизация и антипатронална трансформация. Олигархът е лице с формална икономическа власт и неформално политическо влияние. Патронът може и да е политически играч, който е изградил неофициална икономическа мощ.
Такъв патрон се опитва да ограничи олигархията, като я постави под контрол в собствената си патронална верига, използвайки инструментите на държавата. Затова автономията на олигарсите рязко намалява при ситуация на патронална автокрация, когато един партиен проект дълго доминира. По същество терминът патронална политика представлява вертикална интеграция в неформални мрежи на принципа на личните познанства и зависимости чрез взаимна изгода. Така една партия може да се окаже пирамидална хранителна верига, която би могла да пази с политически чадър широка трудно проследима икономическа империя. Партийната конкуренция в действителност не е идеологическа конкуренция, а е конкуренция на неформалните патронални мрежи. В подобно общество партиите не се стремят към политическа дейност, а към натрупване на богатство чрез концентрация на власт.
Патроналната демокрация не е обществена форма,
която може да произведе икономически напредък, тъй като не се основава на меритокрация. Тя се основава на връзкарство и зависимости, и избуява в държави, в които бизнесът се случва предимно при раздаване на възможности от властта. Вероятно раздържавяването на ресурсите на комунистическата държава, така нар. приватизация, създаде основите за здрава патронална демокрация в България. Приватизацията позволи бързо, неоснователно съобразно качествата на индивидите нарастване на богатството на ограничен кръг от хора, някои от които развиха способности за патронаж през източване на държавен ресурс и неправилно биват наричани „бизнесмени“. Тези хора не произвеждат, не управляват бизнеси, те просто придобиват нещо, за да извлекат неговата моментна стойност, рекетират истинския бизнес „за взятка спойствие“ през натиск от държавните институции, а също така са и посредници на държавни поръчки, които препродават срещу 40% от стойността, което обяснява лошото качество на абсолютно всичко, което се случва с финансиране от държавата. Именно тези „бизнесмени“ съществуват от политическо срастване, тъй като те третират властта като икономически възможности. Затова трябва и да защитят своя „бизнес“ чрез задължителен контрол върху съдебната система.
В България царства олигархична и патронна анархия на грабежите,
която е притискана от атлантическия фактор да се дисциплинира, включително посредством „Магнитски“ и отнемане на средства и възможности. Време е нашите илюзии, че посткомунстическата действителност у нас е преходна спирка към либерална демокрация от западен тип да приключат. Това, което живеем днес, не е преход. То е крайната точка на постигната действителност след повече от 30 години икономическо развитие и пазарни реформи.
* Това е лично мнение на автора и не отразява позицията на БНР