Масово разпространено е мнението на вътрешни противници на Путлер и на анализатори в чужбина, че и без него държавата му ще е същата. Нищо нямало да се промени, само можело да стане по-зле.
Това коментира в блога си Иво Инджев.
Готов съм да не се съглася без бой и без да имам доказателства за бъдещето, както и без да знам кой точно би го заменил на диктаторския трон. За сметка на това мога да се позова на някои примери от миналото като отправна точка за моето (съ)мнение.
В държава, в която толкова много, ако не и всичко, зависи от волята на царя, индивидуалната му лудост може да поднесе някои изненади, включително със знак плюс, при отстраняването на пациента от върха на държавата. Да, изненадата може и да е неприятна. Властта може да попадне в ръцете на още по-болен егоцентрик и мизантроп. Но презумпцията, че нищо няма да се промени, защото не зависи от личността, а от системата, работи в полза на несменяемия днешен владетел.
Не съм срещал изключение от заключението, че Путлер е маниакално обиден, че му е позволено да играе определяща роля в световната политика. “Краваря” Тъкър Карлсън изцяло се солидаризира също, че от интервюто му с Путин е разбрал колко е гневен, направо бесен, че го пренебрегват. Нямаше нужда каубоят да му се предлага със своята визитация, за стигне до тази констатация. Същото е видно от всеки телевизионен зрител.
Проспан от Запада симптом беше нападението на Путлер срещу Грузия само година след прословутата му реч в Мюнхен, където направи заявка да покаже на света кой е той. Беше нещо като речта на Хрушчов от трибуната на ООН през октомври 1960-та, когато изрича прословутото му непреводимо обещание да покаже “кузкину мать” (Kuzma’s mother) на слугите на американците- именно на тях, доколкото го ядосва един филипински делегат с констатация за съветското потисничество над Източна Европа.
Същото недооценяване се повтори с ултиматума на Путлер от края на 2021 г. преди да нахлуе в Украйна, че настоява историята да се върне години назад към 1997-ма, когато започна разширението на НАТО.
Припомням тези два факта, за да се съглася, че Путлер наистина е обзет от манията да прекроява познатата му история не само на своя територия. Вижда себе си като Божия ръка, както изглежда. Но дали всеки друг на негово място би боледувал от същото?
Мисля, че тази смесица между злодейско месианство и нарцисизъм е нещо много лично и специфично за този пациент, а лудостта има много проявления. Не е задължително да се повтаря в същата среда по същия начин. Все пак зависи и от индивида.
Припомням, че за СССР се говореше почти буквално нещо подобно: който и да го оглави, все ще е твърдоглав комунист. Иначе твърдоглавите комунисти няма да го изберат. А се оказа, твърдоглавите избраха Белязания. Горби смекчи тона и предприе реформи, чийто резултат е известен на всеки. Беше принуден да търси решение на невъзможната задача как да направи от озъбения комунизъм уютен за хората и света режим, за да оцелее. Нямаше решение на това уравнение, поради което той се провали с реформите, но остави личния си отпечатък върху времето, което донесе “вятъра на промяната”.
Самият, споменат вече Хрушчов, макар и окървавен до ушите от участието си в чистите на Сталин, все пак се различавал доста от своя предшественик на трона и допуска “размразяване”, т.е. смекчаване на репресиите и възстановяване на диалога със Запада макар и от позицията на перченето със сила.
Култът към Путлер, отглеждан сред поданиците му, цели да насади страх от всяка промяна в една държава, в която традицията на пълното подчинение на бащицата има вековни корени . От успеха на това внушение зависи в не малка степен доколко ръмженето през зъби в неговите владения във връзка със специалната му военна излагация в Украйна ще генерира нови ветрове на промяната в задния му двор.
“Без Путин няма Русия”, скандират фанатиците там. Много интересно! Защото все някога тя ще осъмне без Путлер.
В заключение, предрешаването на бъдещето в стил “след Путин ще бъде още по-зле” е също толкова вредна манипулация, колкото и пропагандното оправдаване на войната му като неизбежна. Нямало как да бъде избегната. Щяла да се случи така или иначе.
Истината е, че войната беше наложена по решение на режима му. Неговото пълно подчинение на един човек беше демонстрирано както никога преди на показаната по телевизията среща с висшите ръководители на армията и силовите ведомства, унизени в самото начало на агресията срещу Украйна да се съгласят публично с нея под строгия поглед на бащицата.
Промяната към по-добро от гледна точка на световната сигурност след края на Неговото управление е напълно легитимно предположение, което не бива да бъде отхвърляно в духа на коментарите и анализите, които сгъстяват краските с цел след това всички да си отдъхнат, че най-лошото е избегнато по съответните заслуги на многобройните бащи на победата.