"Правя ти киевско кафе", казва ми Татяна Станева, докато разговаряме в София. И допълва, че е купено от любимото ѝ кафене в украинската столица, разположено точно до блока ѝ.
Тя го свързва с едни от най-ярките си спомени от първите месеци на войната. “Върнах се в Киев през май 2022 година и не можех да повярвам какво заварвам - празни улици, пусти детски площадки. Когато пристигнах пред блока, се вгледах да видя дали кафенето работи. И да - работеше! Хукнах натам и от вълнение паднах по стълбите. Една жена дойде да ми помогне и каза: “О, вие плачете, сигурно много силно се ударихте”. Отговорих ѝ: “Не, не, въобще не плача за това коляно, все ми е тая за него. Плача, защото успях да се върна.”
"Пулсът на Украйна"
Освен кафето, Таня носи в България и първата част от филмовата поредица “Писма от войната”, която режисира. Тя е озаглавена “Пулсът на Украйна”, а премиерата във Военния клуб в София е днес (23 февруари). Моля я да разкаже за някои от героите във филма. “Един от тях се върна от фронта с два ампутирани крака. Сега учи другите да обичат живота. Той е с протези, но се занимава с танци и работи с другите войници като психолог”, споделя ми кинорежисьорката.
Питам я към кого са адресирани писмата. “Към България. Както Украйна ми е родна, така и България. Цялата информационна борба, която водя вече две години, ме направи много близка с България и нейните болки. Искам да спася не само Украйна от агресора, но и България. Не искам България да повтаря грешките на Украйна. Искам да разкажа за всички страни на войната. За всички герои, за които България трябва да знае. Защото украински българи воюват и умират”, разказва бесарабската българка.
С Татяна Станева говорим непосредствено преди втората годишнина от 24 февруари 2022-ра - онзи зловещ ден, в който украинците бяха събудени от взривове и въздушна тревога, а светът - от извънредните новини, че немислимото се случва и започва пълномащабна война в Европа. Днес мунициите не достигат, войниците са уморени, чуждестранната помощ е поставена под въпрос.
На какво се надява Таня? “Честно ли? Надявам се на чудо. Не знам как иначе може да се спре тази война. Победата е въпрос на преценка. Да се махнат от нашите земи е важно, но не е победа. Докато Русия съществува такава, тя няма да остави на мира целия свят. Ще спрат за малко, ще съберат оръжия и пак ще започнат.”
Ужасът на пропагандата
Честно! Таня винаги е честна, беше такава и в първите дни на войната, когато правеше своите кореспонденции от Киев. Но тогава освен че се сблъска с ужаса на войната, изпита и ужаса на пропагандата. “В първите дни бях в шок. Четях толкова обиди в България - “виж я тази актриса”, “пентагонска проститутка”, “натовска подлога”. Запомних ги, защото когато ги прочетох за първи път, ми стана толкова болно от мисълта, че българите не вярват на мен и другите украински българи - на своята кръв - а вярват на руската пропаганда”.
Днес тя говори за случващото се в Украйна, за пропагандата и лъжите със същия плам, но е далеч по-уверена. “С времето започнах да разбирам - защото при нас беше същото преди войната. Имахме пета колона - партии, спонсорирани от Русия. Разбирам и как се случва пропагандата, фабриките за тролове, как използват националните малцинства.”
Никой не е пощаден от дезинформацията. „Разбирачи на Путин“ има навсякъде. Имаше и в Украйна - преди 24 февруари 2022-ра. “Баща ми беше един от тях. Първоначално той изпитваше нещо като махмурлук, защото не можеше да повярва, че те постъпват така. Виж какво нещо е пропагандата? Как тя може да обърне нещата от черно в бяло. Моята баба разказваше за Гладомора, за репресиите, за черквата, която са построили камък по камък, но комунистите са дошли и са разрушили. Следващото поколение им се кланяше”, спомня си Татяна и добавя:
„По някакъв начин в историята с Русия бяхме свързани. Но не искаме повече. Това ли ни е вината?”.
България има нужда да чуе истината
В поредицата “Писма от войната” кинорежисьорката иска да отговори на всички въпроси около войната. И го прави откровено - като към приятел. “Знам, че колкото съм по-искрена, толкова повече давам възможност да ме плюят. Но поемам този риск, защото България има нужда да чуе истината”, убедена е тя.
Особена роля във филма играят бесарабските българи. Войната е пречупена през техните очи и страхове. “Когато отидох в Херсон, исках да снимам 88-и батальон, който се състои предимно от нашите българи”, разказва Таня. “Но той беше на много напечено място и нямаше как. Отидохме на втората линия и аз все пак реших да задам идиотския си въпрос: “Имате ли българи тук?” И ми посочиха един сапьор - Георги, който е от Болград. Работил е на летището в Одеса, но е отишъл на фронта, когато руснаците бяха стигнали до Змийския остров и ни беше страх, че могат да окупират Бесарабия. Георги ми каза: “Като си помислих, че могат да дойдат в моята Бесарабия, моя дом, знаех, че ако това се случи, няма да имам нищо вече”.
Най-големият страх за българите в Болград и околията е да не попаднат под руска окупация. За тези страхове става въпрос и в “Пулсът на Украйна” - първата част от поредицата. “Дъщеря ми изгледа филма. В него говоря с хора, които са се евакуирали от руска окупация. Тя ми прати звуково съобщение след това и говореше през сълзи. Каза: “Мамо, аз сънувам, че нашето село е окупирано. Какво ще правим, ако дойдат руснаците?”. „Моята дъщеря е на 14”, добавя Татяна.
Трудно е да се пресметне колко българи са дали живота си в битката срещу агресора. “Можем да сметнем приблизително. Около 70 са българските села в Бесарабия. Във всяко село има между 4 и 10 загинали герои. Можем да говорим за стотици. Още повече воюват и в момента”, казва Таня, която е родом от село Чушмелий.
"Разделихме се със страха"
В края на разговора се връщаме в Киев. В същото онова кафене. Питам дали продължава да е оазис в пустошта, оставена от ракетите. “Сега градът е много по-жив. По-жив дори от София. Между сирените, между полицейския час хората живеят с двойна сила. Точно преди да дойда бях в театъра - беше препълнено. Въпреки че не знаеш дали ако купиш билет, ще можеш да го изгледаш до края. И се молиш да няма сирени по време на постановката, защото тя ще спре.”
А какво е научила една гражданка на Украйна, бесарабска българка и кинорежисьорка от две години война? “Все по-силно ценя и разбирам, че имам само днес. Ценя много повече всяка прегръдка, всяка среща с приятели”, отговаря тя. “Разделихме се със страха и вече не отлагаме. Преди ме е било страх да започвам някакви неща. Сега от какво да ме е страх?”, пита реторично Татяна Станева. И казва, че е готова да направи още пет филма. Последният - за победата.
С Татяна Станева разговаря Александър Детев