Септември е най-драматичният месец за новата история на България. В самия край на лятото, през годините са си давали среща и екзалтация, и покруса, и победи, и преврати.
Това припомня във "Фейсбук" Захари Карабашлиев.
Септември е месец на Съединението през 1885, на Независимостта през 1908, на освобождението на родна Добруджа през 1916 г. от румънци и руснаци.
Но 9-ти септември 1944 е датата, която променя всичко – узурпира се не просто цялата наша територия, а и нашата история. Като се замисля... и нашата колективна памет.
Защото тоталитаризмът има тази демонична амбиция — да пороби не просто тялото, а и душата.
45 години комунистическа пропаганда и образование изтриват паметта на цял един народ за самоотверженост, идеализъм, нравствени и военни победи. Единствено преданост към СССР и БКП имаше значение. Резултатът е печален: невежество за национална история, загуба на родова памет, колективна амнезия, нихилизъм...
45 години образователната система тук е внушавала на българските деца (сега вече родители и прародители) единствено робство, робство, робство, турско робство, фашистко робство, робство, робство, неуспехи, национални катастрофи, предателства, предателства, загуби... Не военни победи, не политически успехи и сполучлива дипломация, не възход и растеж, а комплекс за малоценност. Колкото и да ми е тъжно да го кажа — виждам как комунистическият апарат е успял да “смени чипа” на този наш опак, но пък издържлив и адаптивен народ. Сменил го е.
И минаха 35 години от падането на Берлинската стена, а стената в българското образование остава. В учебниците ни по история някои от най-важните страници за България са не повече от няколко.
На 15 септември е първият учебен ден. Но на 15 септември 1863 г. в бесарабското село Бановка, близо до Болград в днешна Украйна, е роден и генерал Колев. След гимназията в Болград, той идва в София и работи в Окръжния съд, но се записва доброволец във войната срещу Сърбия през 1885 г., а по-късно завършва Военното училище. В годините след това служи и продължава да учи, израства, участва във войните за национално обединение и се превръща в командир и символ на българската кавалерия, освободител на Добруджа, един от най-светлите ни герои, който заслужава да е в българския Пантеон заедно с Раковски, Левски, Бенковски, Ботев, Дрангов...
Но кой помни днес генерал Колев, изправил се срещу “непобедимите” дотогава руски ескадрони и победил? Кой днес помни епопеята при Добрич на 5-7 септември 1916 г., когато българската войска и цивилното население отбраняват града и побеждават руснаци и румънци?
И в тези септемврийски дни започват чудесата на Добруджанския фронт и продължават с победите при Кубадин, Карапелит, Кочмар, Кара Омер, Кара Мурад и много други, след които руснаци, румънци и сърби са изтласкани отвъд Дунав, отвъд Северна Добруджа, отвъд Тулча, отвъд Серет, далеч в студените руски степи.
Нямало е как да ни бъдат простени тези победи.
И Добрич е бил прекръстен на “Толбухин”!? Какво общо има съветският военен със стария български град, освен че го е окупирал?
Нищо, разбира се. Просто всяка памет за триумф на българския дух, всяка една победа преди 9-ти септември (военна или дипломатическа), е трябвало да бъде изличена от националното съзнание.
По мое време като ученик нямаше нужда да знаем за сраженията пред “непревземаемата" крепост Тутракан на 4-6 септември 1916 г. Как за два дни безпримерен героизъм българските войници я овладяват и вземат 28 000 пленници, над 400 офицери, над 140 оръдия, две знамена... Нямаше нужда да знаем за ген. Киселов, ген. Тошев, ген. Кантарджиев, ген. Жеков, ген. Вазов, ген. Жостов, ген. Протогеров и мн. мн. други... За пламенния полковник Дрангов пък съвсем нямаше нужда да знаем нищо. Всички тези имена по мое време бяха и си остават и до днес само имена на полуизоставени села, градове, улици с разбити тротоари — имена без история зад тях, без памет, лишени от съдържание.
И накрая ще преразкажа и една донякъде забавна история от един септември 2016 г., доверена ми от приятел.
Едва преди осем години на генерал Колев най-после е издигнат паметник в Добрич!
(Между другото, знам от сигурни източници каква е била съпротивата срещу вдигането на този паметник, но за това — друг път.)
Било в деня преди официалното откриване. Една от атракциите — паметникът бил “музикален”. Моят приятел бил наблизо, когато по едно време се появила група от някакъв Център за психично здраве. Били с придружител. И когато минали пред коня, изведнъж гръмнал старият химн “Шуми Марица”. (Музиката се задействала автоматично от нещо в носа на коня.) Като по команда цялата група застанала мирно и стояла така — били изпънали ръце, изправили гърди — докато свърши химнът. След което спонтанно започнали да ръкопляскат.
"Това беше" — казваше приятелят ми — "най-чистата и неподправена реакция, която съм виждал пред този паметник".
Музикалната система, разбира се, вече не работи, а няма и нужда.
Паметникът е достолепен и добър, плочите с изписаните имена зад него са достатъчно красноречиви.
Септември.