Не възнамерявах да гледам този филм, но приятели настояваха и не съжалявам, че ги послушах. Малко останаха „хлапаците“, които чакаха пред стадион „Васил Левски“ да излезе Гунди. Същите момчета чакаха и Якимов разбира се. В националния отбор двамата се допълваха блестящо.
Всички ние бяхме от едно поколение, което се радваше на шампионите и мечтаеше. Информацията беше оскъдна и еднопосочна. Някъде на Запад, според малкото вестници, имаше друг, враждебен на нас свят, на който ние не бяхме причинили нищо. По едно време научихме от радиоточките, че съветските танкове са нахлули в Унгария и са победили контрареволюционерите. От уста на ухо се разнесе новината, че най-добрият унгарски футболист Ференц Пушкаш е избягал на Запад.
Започнахме реално да изтрезняваме и да оставяме мечтите настрана след Олимпийските игри в Мелбърн. На четвъртфинала, нашият отбор разгроми този на Англия – страната, измислила футбола, с 6:1. На полуфинала играем срещу СССР. България е фаворит! Още в първите минути Колев вкарва гол и надмощието ни е безспорно. На полувремето „водачите на отбора“ нахлуват в съблекалнята и през второто полувреме нашите играчи са неузнаваеми. Руснаците ни бият с 2:1 и родните запалянковци разбраха, че България е страна с „ограничен суверенитет“.
В България в това време царува еднопартийната система, начело с Тодор Живков, който се радва на българските победи, когато те са над Западни противници. Победите на Левски и „синята вълна“, която те надигаха на вътрешния фронт безпокояха управляващите, защото изразяваха недоволството на обикновените хора. Главните противници на Левски, отборът на ЦСКА символизираше диктатурата.
Колев, Пенев, Якимов, Панайотов, Найденов и всички останали бяха офицери. Не защото военната служба е тяхно призвание, а защото в България нямаше професионален спорт. Най-добрите спортисти бяха зачислени към различни ведомства. В редовните сблъсъци между Левски и ЦДНА/ЦСКА запалянковците поставиха основите на разделението на обществото ни на Сини и Червени с явно превъзходство на първите. Появата на Георги Аспарухов в Подуяне наклони застрашително везните. Гунди в пеналтерията - публиката се изправяше на крака. Той вкарваше голове със задна ножица! Тогава генерал Солаков, министър на Вътрешните работи, измисли сливането на отбора на Левски с омразния – Спартак, управляван от МВР. „Вържи попа да ти е мирно селото!“ И Гунди осъмна с пагони на милиционер, с каквито по неволя бяха Боян Радев, Петър Станков и много други шампиони.
Пътуването на отборите в страната и чужбина роди нова професия в редиците на ДС. Наричаха се „водачи на отбора“. За пътуване в страната, понякога те бяха униформени. За чужбина - винаги цивилни. „Водачите“ се грижеха като детски учителки за дечурлига, тръгнали на екскурзия. Един от тях ми довери, че гарантира за мен и поиска да му обещая, че ще се върна. Изпълних обещанието си. Друг „водач“ ми показа „характеристиката“, в която пишеше, че съм „неблагонадежден елемент“. Посъветва ме най-приятелски да бягам, защото в България нямам никакво бъдеще. И той поиска да пазя дълбоко в себе си нашия разговор, защото има семейство с малки деца.
След като видях филма „Легенда на любовта“, мога да потвърдя, че фактите са действителни. Подобно на Гунди и аз имах приятелка – дъщеря на семейство от Номенклатурата. Тя беше на 16, аз на 17. Любовта на тази възраст е нещо като плодов сок в сравнение с шампанско. Нейният баща, за да я откъсне от мен, подобно на Величка, я записа да следва в чужбина. Преди да вземе решение, тя ме попита дали ще се оженя за нея? Отговорих не, защото се готвя да бягам и мога само да ѝ навредя. След това тя замина, а аз тръгнах към границата.
Филмът, който видях, е поучителен. Представените факти и атмосферата, в която се развиват, са достоверни. Как тези факти се тълкуват е друга тема. До каква степен ДС е причинила края на кариерата на Гунди е също предмет на спор. Аз мога само да допринеса за обективността му. Ако се приеме тезата на продуцентите на филма, че ДС е виновна за кончината на най-красивият български футболист, аз съм длъжен да призная, че на мен ДС ми помогна.
В редиците на тази жестока полицейска машина имаше и честни служители, които съзнаваха, че от тях зависи съдбата на невинни хора. В немския филм „Животът на другите“ отлично се описва тази промяна, диктувана от съвестта. В „Гунди, легенда за любовта“ има също, макар и дискретно, доказателство. Когато шефът уволнява вербовчика, последният казва: „Аспарухов е достоен човек!“