„Различията по всички важни и стратегически въпроси за момента са прекалено големи“ – така сръбският президент Александър Вучич резюмира първия кръг от възобновените директни преговори между Сърбия и Косово с посредничеството на ЕС. В края на 2018 година опитите за помирение между Белград и Прищина секнаха. А пътят към нормализиране на отношенията им е осеян с препятствия.
Особено характерно за Балканите е историческото препятствие, видно не само от сложните отношения между Сърбия и Косово.
„Но това важи не само за Балканите“, смята историкът проф. Оливер Йенс Шмит, изследовател на Югоизточна Европа в Университета във Виена:
"Надеждата за конструктивен диалог, изразена от висшия представител на ЕС за външната политика Жозеп Борел, улеснил провеждането на срещата в Брюксел, все още не се конкретизира. Нова среща на високо равнище е предвидена през септември, обяви представителят на ЕС за региона Мирослав Лайчак. Но и тогава едва ли ще стане дума за основния въпрос – взаимното признаване на двете държави Сърбия и Косово", смята проф. Шмит.
"Обърнете внимание на коментара на Вучич след срещата и на терминологията, която използва. Той говори за албанци, за Прищина, т.е. за него става дума за етническа група, която живее в област, която тя самата нарича себе си държава. Това означава, че се намираме съвсем в началото на един много дълъг процес, защото основният въпрос наистина е взаимното признаване на двете държави...Вучич говори за това, че албанците са си изградили координатна система по оста „добър – лош“, в която сърбите са лошите. За него сърбите и той лично са жертвата. Нека не забравяме, че през 90-те години Вучич беше един от основните пропагандисти на идеята за Велика Сърбия. Така че тази първа среща не дава особени надежди. Въпреки това е добре, че поне се срещнаха лично. Но само толкова. Ако погледнем, кой с кого преговаря, назрява въпросът за легитимността и устойчивостта на резултатите, доколкото ги има. От една страна, е сръбският президент автократът Александър Вучич, а от другата – косовският премиер Авдула Хоти, който вероятно ще заема този пост временно в една държава, чийто президент Хашим Тачи е разпитван в Хага за военни престъпления", коментира историкът. И допълва:
"Аз различавам две нива – едното е политическата легитимност и бъдеще на преговарящите. А другото – на държавите, които представляват. Сърбия не признава Косово. Посредникът в преговорите, Европейският съюз, всъщност представлява общност от държави, сред които има и такива, които също не признават независимостта на Косово."
"Премиерът Хоти е премиер по случайност, а Косово е разтърсвано от дълбока политическа криза, предизвикана от свалянето на предшественика му Курти. Нека не забравяме нещо изключително позитивно за Косово – там една силна опозиция успя да спечели избори и да дойде на власт. На Балканите това съвсем не е маловажно. Курти беше легитимно избран и за страната му, според мен, е трагедия, че беше свален с помощта на Америка. При това още преди да успее да изпълни обещанието си за борба с корупцията."
"Така че сегашният премиер Хоти е с отслабени позиции не само заради юридическите проблеми на президента Тачи, но и заради интригата, която го инсталира във властта."
Според проф. Оливер Йенс Шмит сръбският президент Вучич в момента е под сериозен вътрешнополитически натиск:
"Вие го нарекохте авторитарен управник. Той действително изгради авторитарно управление, което не допуска организирана и силна опозиция. Негов много голям проблем е емиграцията, характерна и за много други балкански държави. Защото неговата легитимност трябва да може да се измерва и с въпроса, колко души искат да останат да живеят в управляваната от него Сърбия? Една територия се превръща в държава, когато в нея живеят хора. А хората на Балканите като че ли предпочитат емиграцията пред спора за територии."
За проф. Шмит е особено тревожен фактът, че ЕС, поне доскоро, беше готов да приеме размяна на територии на Балканите, а в същото време напълно го отхвърля за други части на Европа.
"Размяната на територии е един от сценариите за разрешаване на конфликта между Белград и Прищина. Той обаче противоречи на плана Ахтисаари, а той все още е най-висшият документ, стоящ дори над Конституцията на Косово. Става дума за това Сърбия да вземе северните, населени със сърби части на Косово, а в замяна да предаде на Косово няколко общини на границата му, които са населени предимно от албанци. В директния спор за Косово се оглежда и индиректният спор между световните сили – Съединените щати от една страна, и Русия – от друга. Но расте и влиянието на Турция и Китай. Причините, според проф. Шмит, са многопластови: "Дълго време ЕС пренебрегваше този регион, и това се отнася не само за страните извън ЕС, а и за страни-членки. Проблемите на Гърция, България и Румъния се смятаха или за незначителни, или за разрешени с приемането им в Евросъюза. Това неглижиране, естествено, отвори място за други действащи лица. Те преследват много ясни цели, особено Турция и Китай."
"Към това се добавя възходът на популистите, който е характерен не само за Балканите. А популистите са особено заинтересовани от близки отношения с възможно най-много световни сили, да ги противопоставят една на друга и така да извличат дивиденти. Това поведение е особено добре изразено в Сърбия, където президентът Вучич е в топли отношения както с Русия, така и с Китай, и демонстрира топли отношения с ЕС. И в трите посоки изпраща посланието, че е стабилен партньор", допълва анализаторът.
"Така че, когато великите сили преплитат интересите си на регионално ниво, за местните политици това носи предимства. Или с други думи, Балканите не са само субект, а и действащо лице в тези процеси. Е, това невинаги е в интерес на държавата, но със сигурност е в личен интерес на лидерите."
„Постимперските рани на Балканите не са зараснали“, твърди още изследователят на Балканите проф. Оливер Йенс Шмит. И обяснява, защо историята продължава да е препъникамък в нашия регион:
"Историята на Балканите през 20-и век принадлежи на националните държави. Често се забравя, че дълги години преди това определящо значение за съдбините на тези национални държави са имали големи империи – Османската империя, Русия, Австро-Унгария. През 20-и век възникналите национални държави всячески се опитваха да заличат това влияние – културно, историческо, етническо. Говоря например за турците в България, за албанците в южна Сърбия, за германците и унгарците в Румъния. Това са процеси, символизиращи избуялия национализъм през 80-те години на миналия век. България се опита да изсели турското си малцинство, в Югославия дори се стигна до война."
"Европейският съюз обаче не е исторически създаден съюз, той не се осланя на историята. За разлика от опонентите му на Балканите, Русия и Турция. Руският президент Путин се опитва да пренапише историята около Втората световна война, а Турция превърна „Св. София“ отново в джамия."
"Така че, балканските държави дори и да се опитват да надскочат историята, външните сили, които инструментализират историята, ги връщат назад. Не мога да кажа, че не се правят опити раните от историята на Балканите да заздравеят. Но примерът на българо-македонската комисия показва, колко трудна е тази задача, особено между държави, които са си изключително близки. А може би именно заради това е толкова трудно."
"Сърбия и Албания също се опитват да постигнат разбирателство, по примера на Германия и Франция. А Австрия и Чехия успяха да издадат общ учебник по история, но това отне много, много години."
"Така или иначе обаче този процес трябва да започне. Както например се случи съвсем наскоро в друга част от Европа. Имам предвид срещата на президентите на Италия и Словения в Триест. За словенците Триест е символ на фашистките издевателства на Мусолини. А за италианците – на комунистическите престъпления на словенци срещу италианци. Двамата президенти демонстрираха смелост, като се появиха заедно там, макар срещата да беше придружена от демонстрации на националисти от двете страни на границата."
"Този пример би трябвало да следват и Балканите, но мисля, че за съжаление сме все още далеч от това. Добър пример в тази посока е Договорът от Преспа между Гърция и Северна Македония, което още веднъж показва, че от ключово значение е политическата воля. Политическата воля обаче се храни с обществена подкрепа. Договорът от Преспа, а и Договорът за добросъседски отношения между Северна Македония и България продължават да разделят обществата в трите страни."
"В Македония имаше сериозен отпор, но протести имаше и в Гърция. А там имаше и толкова явна намеса на Русия, че Атина изгони двама руски дипломати. …Но Вие сте права – без широка обществена подкрепа такъв пробив не е възможен. А подкрепата може да се получи само и единствено през широка обществена дискусия по темата. Особено, когато става дума за история, за обща история."
"Това пролича много ясно от работата на българо-македонската комисия, където български и македонски учени спорят за общата история, чия е ВМРО, и чии са историческите личности. При толкова чувствителни теми, когато много хора чувстват темата близка до себе си, дебатът трябва да е възможно най-открит и честен. В обществото и сред политиците не бива и за миг да се появява съмнението, че такава комисия работи задкулисно и преследва някаква друга цел. Стана дума за скорошната среща между президентите на Италия и Словения в Триест, за преодоляването на историческите различия между други две съседни държави – Австрия и Чехия."
Но на Балканите все не успяваме да се помирим, и продължаваме да даваме поводи да наричат региона „буре с барут“.
Проф. Шмит не е напълно съгласен.
"Балканите, разбира се, често се дават като негативен пример. Това е клише. Прави ми впечатление, че хората на Балканите възприемат това клише с някаква перверзна гордост. Но Балканите съвсем не са единственият регион в Европа. Вижте Каталуня! Вижте Ирландия! А какво да кажем за сложното етническо противопоставяне в Белгия? Е, разбира се, там невинаги се е стигало до война, но до неотдавна пък тези конфликти предизвикваха терористични нападения."
"А че историята е нещо, което се инструментализира и тълкува различно, разбрахме съвсем наскоро в Съединените щати. Там ставаме свидетели на най-бруталното политическо заиграване с историята. Там някой смята, че може съвсем в стила на Джордж Оруел да пренапишe историята."
"Така че, ако продължим със сравненията, за радост Балканите не са буре с барут. И не са дамгосани вечно да бъдат буре с барут."