"Дори не можете да си представите какво означава да сте с черен цвят на кожата и да живеете в Германия", казва бившият национал Ервин Костеде. Колко расизъм има в германския футбол? Чернокожи футболисти разказват.
Какво изпитва човек, който носи спортен екип с герба с черния орел на гърдите? На първо място вероятно гордост от това, че е постигнал много. Филмът "Черен орел" ("Schwarzer Adler") разказва историите на германски футболисти, играли за националния отбор. Освен любовта към футболната игра, тях ги обединява и още нещо - цвета на кожата.
Един черно-бял филм за расизма на терена
Режисьорът Торстен Кьорнер, автор на филма, изглежда се е опитал да обхване необхватното. Защото в него има толкова много и различни аспекти. Интервютата с известни футболисти са илюстрирани с архивни кадри - не само на голове и страсти на футболния терен, но и с откъси от сатирични предавания от 1950-те до 1970-те години, където звучат думи като "негър", "черен", или пък фрази като "като всички останали и все пак по-различен". Включена е и една реклама на прах за пране, в който черният гарван иска да стане толкова бял, колкото изпраните дрехи.
В един от архивните кадри се вижда как главата на един чернокож мъж става бяла след пране в перална машина. Днес е трудно да повярваме, че подобно нещо е било показвано по германската телевизия. Авторите на филма обаче се подсигуряват с уточнението, че той съдържа обиди и сцени на насилие и расизъм.
Основният въпрос, който се задава, е колко расизъм има в германския футбол. А главните герои са футболисти с различен цвят на кожата. Така например първият чернокож футболист в германския национален отбор Ервин Костеде казва: "Дори не можете да си представите какво означава да сте с черен цвят на кожата и да живеете в Германия". По-нататък той признава, че още като дете се е сблъскал с проблема - говори за унижения и оскърбления на расистка основа.
А Шери Рийвс, която е била част от женския младежки национален отбор по футбол, просто не може да сдържи сълзите си, когато си спомня за униженията, които е трябвало да търпи: "Обичам тази страна, но понякога си мисля…", казва тя и не успява да довърши изречението. Казва, че черният орел в герба ѝ напомнял, че той е горе високо, а тя - долу ниско. Подобно на Костеде тя също се е опитвала да "отмие" черното от кожата си със сапун.
Далеч не само във футбола
Във филма "Черен орел" темата за расизма е централна, но авторите не я свеждат само до футбола, тъй като расизъм има и извън футбола и играчите говорят за това, което е трябвало да търпят.
Наблюдавайки как синът и дъщерите му си играят с техни приятелчета, Джералд Асамоа, германски футболист с произход от Гана, си задава въпроса защо при децата се получава това, което при възрастните се оказва невъзможно?
Ервин Костеде пък си спомня един мач, игран в Лондон, където е трябвало да търпи много обиди, долитащи от трибуните. "В такъв момент човек трябва да прояви силен характер. А аз имах силен характер", казва той. Признава, че е черпел сили от футбола.
Бившите национални играчи признават, че расизъм има не само на стадиона, но и в живота - на улицата, в магазина. "Научих, че има расизъм чак когато пристигнах в Германия", казва Джералд Асамоа.
Гледайки този документален филм, човек може да си помисли, че расизмът е останал някъде в миналото - има много архивни кадри, а и футболистите говорят в минало време. Но така е само на пръв поглед. Расизъм има и днес - както във футбола, така и в обществото. Защитникът от Бундестима и на лондонския клуб "Челси" Антонио Рюдигер написа много емоционална колонка под заглавие "Тази статия няма да реши проблема с расизма във футбола". Текстът беше публикуван малко преди "Челси" да спечели Шампионската лига тази година.
Сълзи, страдания, но и хумор
И все пак трябва да отбележим, че документалният филм разказва за проблема с расизма не само чрез сълзите и страданията на засегнатите, но и със средствата на хумора. Самите футболисти разказват и шеги, като например как Джими Хартвиг е чувал от дядо си, който се възхищавал на Хитлер, да казва следното: "Първо Адолф, а после и черен човек в семейството. Можете ли да си представите!"
Отлично чувство за самоирония демонстрира и Антъни Бафо, играл в няколко германски клуба и титуляр в националния отбор на Гана. На въпроса как така е роден в Бон, след като и двамата му родители са от Гана, футболистът отвръща: "Тук съм заченат и така се появих в Бон."