Дори след четвърт век на относителния мир Балканите все още не са постигнали трайна стабилност, на която се надяваха, когато войните в региона бяха прекратени. И сега, когато процесът на интеграция в ЕС е в застой, не може да се изключи връщането на насилствен конфликт, пише за Prpject Syndicate Карл Билд, външен министър на Швеция от 2006 до 2014 г. и премиер от 1991 до 1994 г., когато преговаря за присъединяването на Швеция към ЕС. Известен международен дипломат, той е специален пратеник на ЕС за бивша Югославия, върховен представител за Босна и Херцеговина, специален пратеник на ООН за Балканите и съпредседател на Дейтънската мирна конференция. Той е съпредседател на Европейския съвет по външни отношения.
След като след две десетилетия война в Афганистан се стигна до най-мрачния възможен край, струва си да си припомним, че вече три десетилетия са изминали, откакто войната дойде на Балканите. Два казуса за това как лошото управление на войната може да има опустошителни ефекти, които продължават десетилетия.
На Балканите малка война между разпадащата се държава Югославия и една от нейните конститутивни републики, Словения, бе последвана от по-голям конфликт в Хърватия. В рамките на една година жесток конфликт бушуваше и в Босна и Херцеговина. Изведнъж "следвоенният" период на Европа приключи.
Балканските войни бушуваха десетилетие. Дейтънското мирно споразумение прекрати конфликта в Босна през 1995 г., но след това дойде войната в Косово, която продължи до 1999 г. и беше последвана през 2001 г. от сериозно насилие в днешна Северна Македония.
Като цяло балканските войни отнеха повече от 100 000 живота, изместиха милиони хора и забавиха икономическото и социалното развитие на региона с десетилетия. Въпреки че живееше до голяма степен на кредит, старата Югославия беше дала на своите граждани по-добър стандарт на живот от другите социалистически страни. Дългият, насилствен разпад на страната промени всичко това.
Мирните споразумения бяха просто спиращи мерки. Всички разбираха, че трайната стабилност ще изисква по-широка и много по-всеобхватна рамка. И така, през 2003 г. лидерите на Европейския съюз заявиха, че всички страни от региона трябва да работят за бъдеще, стабилност и траен мир в рамките на ЕС.
Никой не очакваше това да стане за една нощ; но никой не смяташе, че процесът на интеграция ще бъде толкова разтегнат. След присъединяването на Словения и Хърватия съответно през 2004 и 2013 г. разширяването на ЕС на Балканите на практика се забави.
Причината за това е двойна. Първо, политическите и икономическите реформи в балканските страни извън ЕС бяха болезнено бавни, докато корупцията и националистическите настроения се затвърдиха все повече. Второ, подкрепата за по-нататъшно разширяване е избледняла в много страни от ЕС. Въпреки че политиците все още обръщат внимание на идеята, новите пречки и забавяния обикновено се посрещат с облекчение в няколко ключови държави-членки.
Освен това проблемите в балканските страни са сериозни. Четвърт век след Дейтънското споразумение международната общност счита Босна за толкова политически нефункционална, че изисква нов върховен представител с широки правомощия (аз бях първият, който заемаше такъв пост от 1995 до 1997 г.), ефективно отклоняване от дневния ред на страната за присъединяване към ЕС.
Междувременно Сърбия е попаднала под автократичен режим, който един ден флиртува с Китай, а на следващия се привързва към Русия, докато нейните представители продължават да правят добри очи в Европейската комисия в Брюксел. Въпреки огромните усилия от страна на ЕС и САЩ, нерешените въпроси между Сърбия и Косово не са близо до разрешаване.
И накрая, след като Гърция блокира присъединяването към ЕС (поради спор за името), Северна Македония сега се оказва изнудвана от България поради причини, които са далеч в историята на региона (но които нямат никакво съвременно значение).
Допълнително усложнявайки въпросите, борбата на ЕС за овладяване на атаките на унгарското и полското правителство срещу върховенството на закона и независимите медии засили апетита да поеме риск с потенциално нелиберални нови членове. Когато Унгария предлага ентусиазираната си подкрепа за кандидатурата на Сърбия за присъединяване, много други в ЕС виждат скрита програма, която трябва да бъде блокирана.
Увертюрата на ЕС през 2003 г. бе смела и мъдра стратегическа стъпка. Но сега, когато перспективата за балканска интеграция избледнява, настоящият абсурд не може да продължи. Вместо това политическите лидери трябва да приемат реалността и да започнат да очертават реалистични междинни стъпки, които биха могли да подобрят условията в региона, без да изоставят крайната цел.
Добра отправна точка е инициативата "Отворени Балкани", чиято цел е да увеличи търговията между Албания, Северна Македония и Сърбия. Но това не е достатъчно. ЕС трябва да поеме водещата роля, като предложи ново споразумение, което включва предложение за членство в неговия митнически съюз и единния пазар.
Преди три десетилетия балканските войни започнаха с малък десетдневен конфликт по границите на Словения. Сега ротационното председателство на Съвета на Европейския съюз е Словения. Нейният лидерски план включва срещата на върха между всички страни от Западните Балкани и държавите-членки на ЕС през октомври. Този случай трябва да подтикне към ясно и реалистично мислене от всички страни.
Алтернативата за Западните Балкани е плъзгане назад към насилието. Случвало се е и преди. Това се случва сега в Афганистан. Това не трябва да се повтаря в Европа.