Със стиснати юмруци в джобовете – така Западът през последните години наблюдаваше ситуациите, в които Путин често извличаше полза от стратегическото самонадценяване на Америка. Геополитическите сцени, на които той използваше оттеглянето или сдържаността на първата западна сила, за да поеме инициативата, се простират от Венецуела до Мианмар.
А най-важният трофей, който той успя да завоюва в това надборване за влияние, се казва Сирия. Путин сложи ръка върху една от ключовите държави в Близкия Изток и стана решаващият фактор в един конфликт, чието значение далеч надхвърля границите на региона. Асад изпадна в зависимост от Русия, поради което редовно трябва да ходи и да се кланя на своя господар в Москва.
Успехи, но на каква цена?
Но този пример показва и нещо друго: подобни успехи не идват даром. Путин още преди доста време постигна главната си цел: да стабилизира диктатурата на Асад. Въпреки това обаче е принуден да продължава войната в Идлиб, за да помогне на своя васал. А заради тази война (както и заради Либия) на Путин му възниква проблем с Турция, която с радост би придърпал като партньор.
Всичко това струва пари и политически капитал. Русия не е демокрация, тъй че в такива ситуация няма надигащо се обществено мнение, което да му потърси сметка. Независимо от това дори той в един момент ще трябва да си зададе въпроса в още колко подобни авантюри е готов да инвестира. Защото всички помним, че Афганистан, откъдето Западът току-що се оттегли, навремето приседна и на Москва.
Николас Бусе, ФАЦ, "Франкфуртер Алгемайне Цайтунг", www.faz.net